Индивидите в градския транспорт

Кой не знае столичния градски транспорт, кой не се е возил в него? Всеки ден стотици хиляди хора го използват за придвижване. Но съществуват няколко типа пътници, които се отличават от останалите и са способни да изкарат извън нерви дори най-спокойните хора. Ето кои са тези пътници:

Циганите

Ах, това прекрасно племе! Можем да говорим с дни за тях и пак ще има за какво да ги оплюем. Не искам да бъда заклеймяван като расист, затова ще ви обясня защо те са включени в настоящия материал. Причините са няколко: миришат гадно, изглеждат гадно, говорят гадно и гледат винаги "на кръв". Избягвайте продължителен визуален контакт с представителите на това племе, защото единственото, което можете да си спечелите, е бой. Обикновено се движат на глутници от по 5-6 екземпляра, а понякога и повече. Но никога самостоятелно. Най-често срещаната разновидност на глутница цигани е тази на лелките от „Чистота“. Те са особено опасни, защото непрекъснато са въоръжени с хладни оръжия за две ръце: клас метли и клас лопати (+20 % critical hit chance). Друга разновидност е глутница на млади тигри-биячи-свалячи. Те също крият огромен риск. Докато метачките са активни през деня, модерните „тигри“ обикновено изпълзяват от хралупите си след залез слънце. Конфронтацията с тях е още по-нежелателна, защото въоръжението им често надминава това на редови войник от Българската Армия. Ако все пак се стигне до сблъсък с тях, молете да се да приключи бързо. И не се надявайте на помощ от представител на българското племе. Хората само ще гледат разтревожено в друга посока и ще се надяват братското ромско население да не стовари гнева си и върху тях. Все пак българите сме най-добри в това да гледаме в собствената си паница когато нещо лошо се случва. Неслучайно цели 500 години сме го правили.

Сега се сетих за основната причина циганьорите да бъдат споменати в този материал: те винаги се возят без билет. Гратис. На аванта. На наш гръб. Точно така, данъкоплатецо, всеки месец част от брутната ти заплата отива, за да могат Асан и Айшето да си возят мургавите седалищни части безплатно. И най-хубавото е, че контрольорите никога не ги проверяват. Ми така де, не са чак толкова тъпи, не искат да си изядат боя. Но пък за сметка на това са готови да издерат очите на някой беден студент, защото картата му е изтекла вчера. Изключително жестоки животни са контрольорите. Ами ако това са последните му 20 лв? Толкова ли са безсърдечни, че са готови да вземат хляба от устата на момчето, че дори и по-лошо – да го лишат от напиване в Plazza?

Бабките

Със сигурност най-разпространеният тип пътници в градския транспорт. Те често миришат лошо, но това не е задължителен белег на този вид. За сметка на това винаги гледат много много лошо. Дори да им отстъпиш мястото си, пак те гледат лошо. Не знам каква е причината за това. Може би просто старите хора са злобни. Или завиждат на другите, че са млади: „Тая пък малката разпоретина к‘во ме гледа с все още нормално функциониращите си очи?! Ако знае аз колко бях вървежна едно време в ТКЗС-то на Горни Богров... как свинарите въздишаха по мен... Ама Господ е виновен, че остарях. И демокрацията също! Ако беше още Тодор Живков на власт, нямаше да съм стара!“.

Визуалният контакт с тези индивиди също не е особено препоръчителен. Нивото им на агресия (a. k. a. „звяркост“) е близко до това на циганите. Почти винаги са готови да влезнат в словесна престрелка (доста често със себеподобни). Не съм зоолог, но може би по този начин бранят / маркират територията си (т.е. седалката в автобуса). Особено опасни са когато носят хладно оръжие клас бастун (+500 magic damage, +7 mana stolen per hit). Опасността идва най-вече от факта, че умеят да боравят с оръжието си по-добре отколкото Оби-Уан Кеноби със светлинен меч.

Често представителите на този вид се придвижват в градския транспорт с уловената си плячка. Най-много обичат да ловуват 10-литрови туби с вода, но понякога се задоволяват и само с чувал с картофи. Внимание, не се заглеждайте в плячката им! Твърде вероятно е да са пропътували десетки километри от Дружба 2 до Борово, защото там доматите са с 8 стотинки по-евтини. Което ги прави особено бдителни към улова си и го охраняват по-строго и от Федералния резерв на САЩ.

Бездомниците

Нивото им на смрадливост надминава значително това на горните две групи. Най-често обикалят ареала си под въздействието на обилно количество етилов алкохол. Това понякога ги прави приятно забавни, но в повечето случаи  са или неадекватни, или дразнещо агресивни. Препоръчително е да се избягва физически и визуален контакт с тези индивиди, просто защото само ще загубите от това.

Вечно бързащите

Трудно е да определим социалните и етническите граници на тази група. Но едно качество ги обединява със сигурност – бързането. Тези индивиди обичат да се приготвят за слизане на спирката си поне 500 метра преди нея. Ритуалът им включва ставане от най-затънтената седалка, разбутване на всички правостоящи и последващо няколкоминутно чакане до вратата на превозното средство. Не е известна причината да изпълняват този ритуал. Предполага се, че имат нереални очаквания, че вратите на автобуса стоят отворени само 3 секунди и само ако са застанали пред вратата, ще могат да слезнат. А може би просто искат да са първите, които напускат превозното средство – няма лошо, всеки иска да е първенец в живота.

Особено интересно е поведението им при качване в автобуса. Те отново бързат, но този път да се качат. И най-безкомпромисно застават непосредствено пред вратите на превозното средство. Вярно, че седящите места не са много, но все пак е странно, че за толкова години българинът така и не се научи, че първо хората трябва да слезнат, а след това да се качат чакащите на спирката.

Учениците

Като цяло тези индивиди са сравнително приятни хора. Не миришат лошо. Има и такива случаи, на те са по-скоро рядкост. Понякога гледат лошо, но това се случва когато са на по-големи глутници и особено когато се возиш в техния квартал. А и май агресията им се изчерпва с това. Тази група намира място в настоящия материал най-вече поради неприятните звуци, които издава, когато отварят и затварят устната си кухина. В случая визирам постоянната употреба на умалителна форма на съществителното-нарицателно за по-голям брат. Учените все още не са открили причината защо тези индивиди използват думата „бате“ толкова често. Съществува минимална вероятност всички ученици в София да са по-големи братя един на друг. Друга хипотеза е, че в столичните гимназии свободноизбираемата подготовка включва предмета Батезнание, където се изучава правилната честота на употреба на думата „бате“ в едно изречение.

Визуалният и физическият контакт с тази група не е задължително вреден. Но все пак е препоръчителна употребата на слушалки и силна музика при наличието на такива индивиди в близост до вас.

Без уши

Днес ходих „на доктор“. Успешно ми отряза ушите и езика. Сега вече нито чувам, нито мога да говоря. Ех, животът стана толкова прекрасен! Не ми ли вярвате? Е, нека ви обясня тогава защо съм толкова щастлив:

1)            Не ми се налага да слушам чалга. Нито в автобуса, нито в таксито, нито в маршрутката. Нито дори в офиса когато колежката Цура я надува на слушалките си. Не можете да си представите колко съм щастлив когато си вървя по улицата и не мога да чуя от някое чисто ново БМВ от 1993 г. класически цигански ритми + гласа на Азис, подканващ ме хирургически „да го напипам“.

2)            Не ми се налага да разговарям с всички олигофрени по улицата. А от това по-хубаво няма! Сега например като отида в гаражния мега-хипер-супермаркет няма нужда да слушам ругатните на 127-килограмовата продавачка Цонка. А и другите ми сетива се изостриха. Научих се по миризмата да избягвам обемистата лелка. Само да ми замирише на чесън и некъпано, и тръгвам да бягам.

3)            Не ми се налага да говоря с шефката ми. Не че преди като го можех, имаше голям смисъл: аха да си отворя устата и да кажа нещо, и вече върху мен се е изсипала една кофа с попържни. И това само защото съм поискал да си взема един ден отпуска. Не ми е лесно, даже никак. Може би нямам късмет, а може би е просто стечение на обстоятелствата, но продавачката Цонка и шефката ми Цецка са сестри-близначки от различни бащи (биологически това е възможно). Единствената разлика е, че шефката ми е малко по-слаба (само 117 кг), но все още е в категорията на Кобрата и Кличко. Е, тази разлика в масата тя компенсира със своя рунтав мустак (като на Бат Милко Калайджиев). Има и 2-3 косъма по брадата, но не се забелязват много-много (поне не и отдалеч).

4)            Не ми се налага да говоря когато съм при зъболекаря. Това е удобно както за мен, така и за д-р Хапнисемков. Вече не крещя от болка когато той работи, а и не ми се налага да отговарям на тъпите му въпроси от типа на „Боли ли те?“. Е не, не ме боли. Нищо, че в последните 5 минути вместо зъба, ми пробиваше бузата. Но карай, няма проблем, ще го израста.

5)            Не ми се налага да пея на караоке. Нито пък да слушам музиката. В интерес на истината за мен ходенето на караоке е голямо приключение. Особено пък след полунощ. Тогава каляските се превръщат в тикви, принцесите – в обикновени селски кифли, а принцовете – в налитащи на бой високопланински джентълмени. И, естествено, винаги някой обръща музикалната тематика към поп фолк сферата с някой взривяваща песен на Амет (най-често с вечния му хит „Гъци-гъци“). Всъщност това е преломният момент във вечерта. Анархия започва да властва в заведението, в което се намираш в момента. Разни (не)познати започват да ти бутат разни чаши с уиски в лицето. И ти, естествено, си отпиваш, защото си твърде пиян и най-вече добродушен, за да откажеш. За твое нещастие в този миг осъзнаваш, че в чашата освен уиски има и плюнка, половин салфетка, изгасен фас и топче сопол с косъмче в него. И докато плюеш и повръщаш тази злокобна смес, минава някоя дебелана и съвсем деликатно те щипва за задника.

Ето, виждате ли от колко мъки ме спасява липсата на уши и език? Следващото нещо, което планирам да направя, е да си отрежа носа. Така няма да усещам всички странни миризми в градския транспорт и в офиса. И на двете места можеш да срещнеш хора, които в последните 2 седмици не са имали интимни взаимоотношения с вода и сапун.

В период на разпад

Тъмнина. Огромна бездна. Един безкраен тунел, в който не се виждаше нито лъч светлина. Това бяха последните няколко години от живота на Мишо. Сещате се – същият този Михаил, който едно време беше царят на чалготеките в Студентски град. Сега обаче всичко се беше преобърнало на 180 градуса. Едно време дните на Мишо бяха като песен, но сега ежедневието му се превърна в една безкрайна тъжна есен. Но как??? Ех... откъде да започнем най-напред? 

Преди няколко години Вселената на Мишо рязко смени своя център на тежестта. Всъщност можем да кажем, че направо го изгуби. За какво говоря ли? Ами за мрачното събитие от 2011 г. когато митичното заведение в Студентски град „Ориент 33“ затвори врати. По този начин се сложи край на ерата на „S-класата на поп фолка“. Ах, това място носеше толкова много спомени на нашия герой! Тук за първи път Михаил беше целунал момиче – Нина Общата от съседния клас. Още си спомняше как устата ѝ миришеше на лук (беше яла плескавица от Манджа стрийт преди това). Дори имаше няколко парченца пържени картофи между зъбите, които Мишо старателно обра с езика си. Ех, спомени, спомени... Ориент 33 беше и мястото където за първи път Михаил беше докоснал гола гърда (имам предвид чужда). Ох, колко мека беше... За съжаление не принадлежеше на лице от женски пол, а на Коце Астиката (негов приятел), който повръщаше гол до кръста в тоалетните, а Мишо го придържаше да не (при)падне.

Защо, Господи??? Защо позволи този палат на душевните удоволствия да бъде затворен? Чия покварена душа взе това толкова греховно решение? Кой беше този Юда, който срещу 30 сребърника лиши хиляди студенти от любимото им място за изпадане в алкохолен делириум? Всеки ден Мишо проклинаше трагичната си съдба и всички престъпници, които бяха взели участие в това злокобно дело. От време дори ходеше в църквата да се моли на Бог виновниците да бъдат жестоко наказани.

Затварянето на небеизвестната чалготека даде началото на лавина от неочаквани събития, които промениха живота на Михаил из основи. Досега нашият герой и неговите приятели (известни още като „батенцата“) бяха единодушни в желанието си да посещават Ориент-а. Но липсата на това заведение разклати устоите, върху които се крепеше приятелството между тези няколко не особено интелигентни младежа. Така те вече не можеха да координират плановете си къде да се напият. Всеки от тях искаше да припадне от алкохол в различна чалготека. Чуваха се предложения да напуснат Студентски град в полза на поп фолк клубовете в Центъра. Дори се стигна дотам, че един път Тошо Пиката предложи да ходят на хип хоп парти! Това беше началото на края... Съдбата на компанията на батенцата вече беше предрешена. Малко по малко екипажът започна да напуска потъващия кораб. А Мишо, като един истински капитан, остана последен на борда. За него остана най-горчивата болка – да види докрай пълния разпад на компанията им.

Пръв се отцепи Юлиан, когото всички наричаха Югио (заради потресащата му прическа). Е, Юлиан все пак се подстрига, но прякорът му си остана. Както и любовта му към наркотиците и електронната музика. В крайна сметка Югио реши да преследва мечтата си да стане DJ, рапър или най-малкото барман и замина за Слънчев бряг. Не успя да стане нито едно от изброените. Започна работа като сервитьор в пицария. Но пък се запозна с десетки наркомани и изкара две прекрасни години, след което влезна в комуна.

Така в компанията останаха четирима. Излизанията им с цел поглъщане на нискокачествен алкохол се случваха все по-рядко. Както може би се досещате, това изгаряше Михаил отвътре като киселина. Стигна се дотам нашият герой да задоволява алкохолния си глад като пие ракия с баща си. Само преди година такова събитие изглеждаше абсолютно немислимо. Другите батенца също намериха алтернативни начини за напиване. Любовта на Тошо Пиката към провинцията го прати обратно в Ихтиман. Всичко започна със завръщането му във футболния отбор на Ихтиманчестър Юнайтед. Трансферът беше рекорден за клуба – за Тошо бяха платени 3 футболни топки, 1 бидон кисело зеле, 2 дамаджани вино и 1 бутилка пърцуца. Благодарение на това Пиката получи статус на местна звезда и успя да се сдобри с някогашната си приятелка от този град. Само след няколко месеца вече беше женен и напусна окончателно София. Оказа се, че животът „на село“ (както самия Тошо се изразяваше) не беше толкова лош. От всичко най-много му харесваха ракията и суджука - домашно производство, от тъста.

Мишо вече виждаше накъде вървят нещата. Знаеше, че разпадът на компанията на батенцата беше неизбежен. Но начинът, по който това се случи, му дойде като гръм от ясно небе. Михаил беше предаден от най-близкия му и любим човек на света – Боро Танцьоро. Същият този Борис, с когото бяха израстнали заедно. Същият този Борис, с когото за първи път се беше напил – нещо, което след това им стана толкова любимо занимание. Двамата бяха като братя. Дори си бяха виждали един на друг чурките. Всичко се случи за няколко седмици. Оказа се, че Боро имал някакъв братовчед в Лондон, който намерил работа за двама човека като чистачи в автобусно депо. И така в една гореща майска утрин Боро Танцьоро и Коце Астиката, последните двама членове на „картела“ на батенцата, заминаха за Обединеното кралство. Мишо не можеше да повярва, че Боро беше предпочел да вземе друг човек със себе си в Лондон. При това не кой да е, ами Коце Астиката! Та той беше дебел и не се къпеше! На всичкото отгоре даже не беше фен на Азис...

По този начин компанията на батенцата окончателно се разпадна. За Михаил започнаха тежки дни на мъка и депресия. Докато не срещна Соня. Но за нея ще ви разкажа някой друг път...

Бяло и черно

Мразя зимата! Много гаден сезон като цяло. С всичката кал, киша, разтапящ се сняг и шибаният леден вятър, който пронизва лицето ти и се опитва да откъсне ушите от главата ти... Колко по-добре си е лятото: топло временце, какички с оскъдно облекло, бири в парка до полунощ... И хората са усмихнати и весели, всеки гледа да се забавлява и да си изкара яко! А зимата... ох... само депресирани физиономии. Всички бързат да се приберат вкъщи след работа, спирките са пълни с изморени и тъжни хора, „ултрамодерните“ автобуси на градския транспорт са претъпкани до неузнаваемост, а опашките в супермаркетите са безкрайни. Добре е, че по средата на зимата са Коледа и Нова година, та хората да могат да изкарат седмица-две в алкохолен делириум. В противен случай щеше да има бум на самоубийствата през януари.

И сега си представи точно такъв ужасен зимен ден. Снощи любимият отбор е загубил, станал си със седалищните части нагоре, успал си се и (естествено) закъсняваш за работа, където за капак на всичко знаеш, че те очаква голям гърч целия ден. Вървиш забързано из центъра на града, газиш из кишата и в опитите си да не стъпиш в някоя локва смазваш огромен животински екскремент, най-вероятно с кучешки произход. Може ли да стане по-лошо? Е, разбира се, винаги може! А възможно ли е само за един миг всичко да се обърне на 180 градуса; всички негативни емоции да се изпарят и на душичката да ти стане едно такова приятно, топличко, сладко... чак да ти се иска да запееш? Може и да не вярваш, но е възможно!

Цигулка! Обичам звука на цикулка. Глупости... обожавам звука на цигулка! Божествена мелодия се носи иззад ъгъла – „Въздух“ на Йохан Себастиан Бах. Ускорявам крачка и след няколко мига откривам източника на тези прекрасни звуци. Ниска съсухрена женица, на около петдесетина години... плавно среща лъка със струните на снежнобяла цигулка. Черното ѝ скъсано палто сигурно ми е набор, а обувките ѝ са толкова остарели и пробити, че дори циганите, които ровят в кофите за боклук, не биха ги взели. Не, не е излезнала, за да свири за удоволствие, не и в тази леденостудена януарска утрин. Кожата на ръцете ѝ е напукана чак до кръв, а подутите ѝ пръсти са нашарени с мазоли. Груби ръце – ръце на бачкатор, който цял живот е изкарвал прехраната си с честен труд. И въпреки това движенията ѝ са толкова плавни и хармонични... Сякаш рисува със затворени очи... Сякаш ръцете ѝ са създадени като допълнение към лъка и цигулката. Жалко, че никой от минувачите не ѝ обръща внимание. Е, някои се заслушват в музиката ѝ, но да оставят пари... това явно им се струва прекалено!

Гледам я как свири и си мисля „Мога да я слушам цял ден!“. В такива моменти обикновено някой те изважда от душевния делириум по най-гадния и неочакван начин. Този път беше мелодията на звънящия ми телефон. Шефът ми – интересува се къде съм бил и защо не съм на работа... Мразя такива обаждания и някой да ми дава зор, но какво да направя – добра работна пчеличка съм и продължавам похода си към офиса. След няколко секунди ме задминава черно БМВ със свалени прозорци и надута на максимум гнусна чалгия. Мамка му! Нима и аз съм част от тази система?! Това ли е света, в който искам да живея?! Моментално се обърнах и закрачих бързо към цигуларката, която все така прекрасно свиреше. Доближих се до нея и тежка буца заседна на гърлото ми когато видях, че калъфът ѝ е празен. Едва пет-шест монети се виждаха и то все жълтици! Без да се замисля бръкнах в портфейла си и извадих няколко банкноти. В момента, в който оставих парите в калъфа, жената отвори очи и ме погледна, без да спира свири. Не знам как, но беше усетила, че има човек до нея. Напуканите ѝ устни, от години нецелувани, се изкривиха в добронамерена усмивка. Не беше нужно да казва каквото и да е. Очите ѝ казваха всичко. Никога не съм се радвал толкова истински когато портфейлът ми олеква!

Рядко можеш да видиш поглед, изпълнен с толкова много благодарност. Рядко се случва денят ти да започне толкова зле и нещо съвсем мъничко – дребен жест, една непринудена усмивка – да го промени изцяло и преобърне наопаки. Дай, Боже, всекиму тези моменти да не са такава рядкост!

Дневникът на един извънземен

Ура! Нова мисия! Най-накрая! Айде, че се съсипахме от пиене на тая старата планета... От началството казаха, че новата, която сме щели да завладяваме, била много яка. Планини, реки, морета, гори, пустини, вулкани.. А бе от всичко имало – направо рай! Обаче трябвало да побързаме, че доминантният вид щял да я унищожи в скоро време. Като чух всичките тия неща и веднага се записах за участие в мисията. Генерал Чурко обеща, че за първите записали се доброволци ще има по бидон ракия за всеки. Малеее, само да я завладеем тая планета, колко пиене ме чакааа...

* * * *

Разпределиха ме в екип „Разузнавачи – Първо ниво“. Голям късмет извадих – избраха капитан Сополтидис да ни обучава. Разправят, че той имал голяма заслуга за завладяването на планетата на Звездните селяни. В екипа сме 10 извънземни – все дърти алкохолици. В спалното ни отделение мирише на джибри, та не се трае. Ама капитанът каза, че ако ни хване да пием по време на тренировъчния лагер, ще ни откъсне камбанките. Наложи се да спрем да се наливаме всяка вечер. Уважението ми към Сополтидис се изпари внезапно.

* * * *

Мина цяла седмица откакто спряхме да пием. Направо не се издържа вече!!! Вече се чудим какво занимание да си измислим. Още малко и ще се побъркаме тука всичките до един. А на мене така ми се пие, чак зурлата ми се напука...

* * * *

Вечер като си лягам да спя и усещам, че отнякъде ми мирише на алкохол. Първоначално си мислех, че само така ми се струва. Пък и то мойто обоняние си е бая силно, та викам си „Това е виното в кухнята. Него надушваш, Трошомире!“. Ама ето, на! Снощи пак смърдеше на пиене в "спалното". Цяла нощ се въртях в леглото и се чудех откъде идва тая миризма. По едно време станах да пусна една вода и минах покрай леглото на Киряк Балду. Малее, тоя как смърдеше на ракия, не е истина! Много се ядосах в първия момент. Мислех да издам Балду на капитана, но впоследствие размислих. В крайна сметка тоя измекяр беше намерил начин да пие скришно. И аз искам така!!! Ще го разбера аз него какви далавери върши...

* * * *

Голям ден беше днес. Капитан Сополтидис организира бой с пръчки и обеща на победителя „половинка“ ракия. Пфффф... направо ги разбих останалите от екипа! Такъв бой ядоха, че ще го помнят цял живот. А Киряк Балду най-много го бих – посиних го целия. Вечерта ракийката си я сръбнах точно за 15 минути и се наковах зверски. Едва-едва успях да си легна в леглото, което за мое нещастие беше пълно с бълхи. Останалите от екипа ги били сложили като отмъщение, че не съм им дал да опитат от ракията. Хе, че да я бяха спечелили те, като са толкова отворени! Сутринта бях на косъм от това да им кажа, че Киряк Балду тайно си сръбва пърцуца някъде. Да видим тогава какво ще му причинят... Ама нали съм добър извънземен – простих му и този път. Пък и все още не бях разкрил къде си попийва тоя пустиняк...

Следва продължение...

Пътуване

Обичам да пътувам. При това много. Без значение с какъв транспорт – кола, автобус, влак, самолет... Още не съм се качвал на кораб, но подозирам, че и там ще ми хареса. Не мога да кажа защо, но някак си пътуването ме успокоява. Не е ли омайващо да надничаш през прозореца, докато малкият пътнически влак пълзи едва-едва с 50-ина км/ч? Да надничаш и само да гледаш, любувайки се на пейзажа, без да обелваш и думичка...

Планини, равнини, полета, къщи, ниви, ливади, гори... Поредното малко сгушено селце в полите на Балкана... Дядото с козите, прибиращ ги след целодневна паша... И хората... всеки от тях обзет от всекидневните си проблеми. Млади, стари, ниски, високи, весели, тъжни... Някои бързат да свършат някаква работа. Други спокойно пушат цигара и сладко-сладко си опъват, наслаждавайки се на топлия следобед. Трети пък се карат за поредния дребен и незначителен проблем от ежедневието. А, ето и двама млади влюбени. И в това селце вирее любовта. Тя всъщност вирее навсякъде. И в пустинята ще оцелее, при това по-добре от всеки вид кактус...

Локомотивна свирка и композицията се отлепя от поредната безименна спирка. И отново шарената гора изпълва погледа. Зелено, кафяво, червено, жълто... Дърветата са се обагрили във всякакви цветове и формират спиращи дъха пейзажи. Има някаква тъжна сладникавост в есента, която не може да бъде описана с думи. Навява спомени за отминало лято, за отминала младост... Ето, едно закъсняло ято щъркели напуска уютните си гнезда и се отправя на юг. Сякаш са влюбени в топлото време и не могат без него... А от поредното полуизоставено селце от комина на една къщурка се рее весел дим. Мда, мирише на зима вече...

И пак потегляме. Нова порция планини, гори, реки, поточета и много забравени от Бога места... Стадо диви коне се забелязват на една планинска ливада в далечината... А окото продължава да е втренчено в мръсния прозорец и да се радва на омайващата гледка... Не е ли малко странно, че единствените хора във вагона, които наблюдаваме залеза, сме аз, първолачето срещу мен и възрастната жена няколко седалки по-нататък?

Тъжно е, но пада нощ. Тъжно е, но пътуването е към своя край. Ето, че пристигаме в Големия град. Многобройните светлинки са като указателни табели, че сме вече близо. Тук не мирише нито на отминало лято, нито на шарена есен, нито на приближаващата зима. Мирише на еднообразие. Мирише на работа. На нерви, на задръствания, на бързане. И така до следващото пътуване...

Щото сме гъзари!

Като пчеличките сме. Всеки ден бачкаме, трудим се яко, а бе направо се гърбим. И уж изкарваме пари. Така е. Дишаме, работим, но не живеем. И песни вече не пеем. Кой пък има време за такива глупости?! Аре, ставайте, че алармата на телефона пак звъни и трябва да ходим на работа. Оф, мамка му, к‘ъв ден е днеска?! Дано да е петък! А дано, ама надали... Ей, трябва да спра да се напивам през седмицата. Пу, мама ти и на тебе, проклета сряда! Що все така ми се отваря глътка тогава?...

Няма ден, няма нощ. Всичко вече се слива в едно. Няма време да спреш и да помислиш накъде си тръгнал. Бачкай здраво, че пари трябва да се изкарват! Алкохолът не е безплатен все пак. И като се почнем – от понеделник до петък сме работни пчелички. Събираме нектар, ама за нас остава само по една плюнчица. Останалата част от кофата, дето цял ден я събираме, отива при нек‘ви шваби на три дена път с камили от милата ни родина. Оф, само да дойде уикендът... Да дойде, ама съвсем забравих, че и тая събота трябва да ходя в офиса. Че важно е пчелата-майка в Германия да е удовлетворена. И парички да има. Помнете за какво бачкаме, че аз вече забравих. Аааа, да, че да можем да си купим бирички. И за тъпите наеми и сметки. Пък ако спестим нещичко, сме гъзари. Ако не спестим – пак сме гъзари. Е, няма как, в България сме все пак – тука всеки е гъзар.

Е, бате, не е ли така?! Пушим Parliament, пък обядваме баничка. Щото сме гъзари... бате. Вечеряме хляб с кренвирши, ама важното е, че в петък пием Jack Daniel’s. Уж. Що? Щото сме гъзари... бате. И караме изкорубено BMW. С газова уредба естествено. Щото сме гъзари. Бате. И говорим по айфони. Ама едвам събираме стотинки, че да си платим сметката. Дааа... И по моренце ходим. Е, на Sunny Beach, мноо ясно... къде другаде?! Все пак широкият ни кръгозор асоциира думата „курорт“ с Банско и Слънчев бряг. Щото сме гъзари, бе бате! Е, квартирката с още двама прошляци в Дружба 2 не я споменаваме докато си приказваме с оная русата кукла на Cacao Beach. Иначе може да си развалим реномето на гъзари. А музиката? Ооо, то това си е болна тема. Всичките слушаме мноо разноoбразна музика - Криско, Дриско, Преслава, Андреа, Азис... Цялата тая пасмина упорито ни унищожава мозъчните клетки, които вече са записани в Червената книга. Нищо, нали сме гъзари. А в Студентски като ни пуснат (между хитовете на някой хомосексуален ром) 100 Кила... знаеш ли как се раздаваме? Е, няма как да знаеш, не си гъзар, бе бате. Друго си е дришльото с потника на Lakers, дето ми го пускат по всяка втора телевизия, да повтаря като пасаж от Корана „Знаеш ли кой видях, брат, знаеш ли кой видях?“. Откъде да знам, бе бате, не движа с твойта компаниийка. Айде, бегай да хвърляш салфетки в Биад, че ше сменяме канала - ВИП Брадъра започва... 

Оф, заради счупеното дистанционно прегорих филиите. Ше се вечеря пак сух кренвирш. Нищо. Нали сме гъзари...