Бяло и черно

Мразя зимата! Много гаден сезон като цяло. С всичката кал, киша, разтапящ се сняг и шибаният леден вятър, който пронизва лицето ти и се опитва да откъсне ушите от главата ти... Колко по-добре си е лятото: топло временце, какички с оскъдно облекло, бири в парка до полунощ... И хората са усмихнати и весели, всеки гледа да се забавлява и да си изкара яко! А зимата... ох... само депресирани физиономии. Всички бързат да се приберат вкъщи след работа, спирките са пълни с изморени и тъжни хора, „ултрамодерните“ автобуси на градския транспорт са претъпкани до неузнаваемост, а опашките в супермаркетите са безкрайни. Добре е, че по средата на зимата са Коледа и Нова година, та хората да могат да изкарат седмица-две в алкохолен делириум. В противен случай щеше да има бум на самоубийствата през януари.

И сега си представи точно такъв ужасен зимен ден. Снощи любимият отбор е загубил, станал си със седалищните части нагоре, успал си се и (естествено) закъсняваш за работа, където за капак на всичко знаеш, че те очаква голям гърч целия ден. Вървиш забързано из центъра на града, газиш из кишата и в опитите си да не стъпиш в някоя локва смазваш огромен животински екскремент, най-вероятно с кучешки произход. Може ли да стане по-лошо? Е, разбира се, винаги може! А възможно ли е само за един миг всичко да се обърне на 180 градуса; всички негативни емоции да се изпарят и на душичката да ти стане едно такова приятно, топличко, сладко... чак да ти се иска да запееш? Може и да не вярваш, но е възможно!

Цигулка! Обичам звука на цикулка. Глупости... обожавам звука на цигулка! Божествена мелодия се носи иззад ъгъла – „Въздух“ на Йохан Себастиан Бах. Ускорявам крачка и след няколко мига откривам източника на тези прекрасни звуци. Ниска съсухрена женица, на около петдесетина години... плавно среща лъка със струните на снежнобяла цигулка. Черното ѝ скъсано палто сигурно ми е набор, а обувките ѝ са толкова остарели и пробити, че дори циганите, които ровят в кофите за боклук, не биха ги взели. Не, не е излезнала, за да свири за удоволствие, не и в тази леденостудена януарска утрин. Кожата на ръцете ѝ е напукана чак до кръв, а подутите ѝ пръсти са нашарени с мазоли. Груби ръце – ръце на бачкатор, който цял живот е изкарвал прехраната си с честен труд. И въпреки това движенията ѝ са толкова плавни и хармонични... Сякаш рисува със затворени очи... Сякаш ръцете ѝ са създадени като допълнение към лъка и цигулката. Жалко, че никой от минувачите не ѝ обръща внимание. Е, някои се заслушват в музиката ѝ, но да оставят пари... това явно им се струва прекалено!

Гледам я как свири и си мисля „Мога да я слушам цял ден!“. В такива моменти обикновено някой те изважда от душевния делириум по най-гадния и неочакван начин. Този път беше мелодията на звънящия ми телефон. Шефът ми – интересува се къде съм бил и защо не съм на работа... Мразя такива обаждания и някой да ми дава зор, но какво да направя – добра работна пчеличка съм и продължавам похода си към офиса. След няколко секунди ме задминава черно БМВ със свалени прозорци и надута на максимум гнусна чалгия. Мамка му! Нима и аз съм част от тази система?! Това ли е света, в който искам да живея?! Моментално се обърнах и закрачих бързо към цигуларката, която все така прекрасно свиреше. Доближих се до нея и тежка буца заседна на гърлото ми когато видях, че калъфът ѝ е празен. Едва пет-шест монети се виждаха и то все жълтици! Без да се замисля бръкнах в портфейла си и извадих няколко банкноти. В момента, в който оставих парите в калъфа, жената отвори очи и ме погледна, без да спира свири. Не знам как, но беше усетила, че има човек до нея. Напуканите ѝ устни, от години нецелувани, се изкривиха в добронамерена усмивка. Не беше нужно да казва каквото и да е. Очите ѝ казваха всичко. Никога не съм се радвал толкова истински когато портфейлът ми олеква!

Рядко можеш да видиш поглед, изпълнен с толкова много благодарност. Рядко се случва денят ти да започне толкова зле и нещо съвсем мъничко – дребен жест, една непринудена усмивка – да го промени изцяло и преобърне наопаки. Дай, Боже, всекиму тези моменти да не са такава рядкост!