Бяло и черно

Мразя зимата! Много гаден сезон като цяло. С всичката кал, киша, разтапящ се сняг и шибаният леден вятър, който пронизва лицето ти и се опитва да откъсне ушите от главата ти... Колко по-добре си е лятото: топло временце, какички с оскъдно облекло, бири в парка до полунощ... И хората са усмихнати и весели, всеки гледа да се забавлява и да си изкара яко! А зимата... ох... само депресирани физиономии. Всички бързат да се приберат вкъщи след работа, спирките са пълни с изморени и тъжни хора, „ултрамодерните“ автобуси на градския транспорт са претъпкани до неузнаваемост, а опашките в супермаркетите са безкрайни. Добре е, че по средата на зимата са Коледа и Нова година, та хората да могат да изкарат седмица-две в алкохолен делириум. В противен случай щеше да има бум на самоубийствата през януари.

И сега си представи точно такъв ужасен зимен ден. Снощи любимият отбор е загубил, станал си със седалищните части нагоре, успал си се и (естествено) закъсняваш за работа, където за капак на всичко знаеш, че те очаква голям гърч целия ден. Вървиш забързано из центъра на града, газиш из кишата и в опитите си да не стъпиш в някоя локва смазваш огромен животински екскремент, най-вероятно с кучешки произход. Може ли да стане по-лошо? Е, разбира се, винаги може! А възможно ли е само за един миг всичко да се обърне на 180 градуса; всички негативни емоции да се изпарят и на душичката да ти стане едно такова приятно, топличко, сладко... чак да ти се иска да запееш? Може и да не вярваш, но е възможно!

Цигулка! Обичам звука на цикулка. Глупости... обожавам звука на цигулка! Божествена мелодия се носи иззад ъгъла – „Въздух“ на Йохан Себастиан Бах. Ускорявам крачка и след няколко мига откривам източника на тези прекрасни звуци. Ниска съсухрена женица, на около петдесетина години... плавно среща лъка със струните на снежнобяла цигулка. Черното ѝ скъсано палто сигурно ми е набор, а обувките ѝ са толкова остарели и пробити, че дори циганите, които ровят в кофите за боклук, не биха ги взели. Не, не е излезнала, за да свири за удоволствие, не и в тази леденостудена януарска утрин. Кожата на ръцете ѝ е напукана чак до кръв, а подутите ѝ пръсти са нашарени с мазоли. Груби ръце – ръце на бачкатор, който цял живот е изкарвал прехраната си с честен труд. И въпреки това движенията ѝ са толкова плавни и хармонични... Сякаш рисува със затворени очи... Сякаш ръцете ѝ са създадени като допълнение към лъка и цигулката. Жалко, че никой от минувачите не ѝ обръща внимание. Е, някои се заслушват в музиката ѝ, но да оставят пари... това явно им се струва прекалено!

Гледам я как свири и си мисля „Мога да я слушам цял ден!“. В такива моменти обикновено някой те изважда от душевния делириум по най-гадния и неочакван начин. Този път беше мелодията на звънящия ми телефон. Шефът ми – интересува се къде съм бил и защо не съм на работа... Мразя такива обаждания и някой да ми дава зор, но какво да направя – добра работна пчеличка съм и продължавам похода си към офиса. След няколко секунди ме задминава черно БМВ със свалени прозорци и надута на максимум гнусна чалгия. Мамка му! Нима и аз съм част от тази система?! Това ли е света, в който искам да живея?! Моментално се обърнах и закрачих бързо към цигуларката, която все така прекрасно свиреше. Доближих се до нея и тежка буца заседна на гърлото ми когато видях, че калъфът ѝ е празен. Едва пет-шест монети се виждаха и то все жълтици! Без да се замисля бръкнах в портфейла си и извадих няколко банкноти. В момента, в който оставих парите в калъфа, жената отвори очи и ме погледна, без да спира свири. Не знам как, но беше усетила, че има човек до нея. Напуканите ѝ устни, от години нецелувани, се изкривиха в добронамерена усмивка. Не беше нужно да казва каквото и да е. Очите ѝ казваха всичко. Никога не съм се радвал толкова истински когато портфейлът ми олеква!

Рядко можеш да видиш поглед, изпълнен с толкова много благодарност. Рядко се случва денят ти да започне толкова зле и нещо съвсем мъничко – дребен жест, една непринудена усмивка – да го промени изцяло и преобърне наопаки. Дай, Боже, всекиму тези моменти да не са такава рядкост!

Дневникът на един извънземен

Ура! Нова мисия! Най-накрая! Айде, че се съсипахме от пиене на тая старата планета... От началството казаха, че новата, която сме щели да завладяваме, била много яка. Планини, реки, морета, гори, пустини, вулкани.. А бе от всичко имало – направо рай! Обаче трябвало да побързаме, че доминантният вид щял да я унищожи в скоро време. Като чух всичките тия неща и веднага се записах за участие в мисията. Генерал Чурко обеща, че за първите записали се доброволци ще има по бидон ракия за всеки. Малеее, само да я завладеем тая планета, колко пиене ме чакааа...

* * * *

Разпределиха ме в екип „Разузнавачи – Първо ниво“. Голям късмет извадих – избраха капитан Сополтидис да ни обучава. Разправят, че той имал голяма заслуга за завладяването на планетата на Звездните селяни. В екипа сме 10 извънземни – все дърти алкохолици. В спалното ни отделение мирише на джибри, та не се трае. Ама капитанът каза, че ако ни хване да пием по време на тренировъчния лагер, ще ни откъсне камбанките. Наложи се да спрем да се наливаме всяка вечер. Уважението ми към Сополтидис се изпари внезапно.

* * * *

Мина цяла седмица откакто спряхме да пием. Направо не се издържа вече!!! Вече се чудим какво занимание да си измислим. Още малко и ще се побъркаме тука всичките до един. А на мене така ми се пие, чак зурлата ми се напука...

* * * *

Вечер като си лягам да спя и усещам, че отнякъде ми мирише на алкохол. Първоначално си мислех, че само така ми се струва. Пък и то мойто обоняние си е бая силно, та викам си „Това е виното в кухнята. Него надушваш, Трошомире!“. Ама ето, на! Снощи пак смърдеше на пиене в "спалното". Цяла нощ се въртях в леглото и се чудех откъде идва тая миризма. По едно време станах да пусна една вода и минах покрай леглото на Киряк Балду. Малее, тоя как смърдеше на ракия, не е истина! Много се ядосах в първия момент. Мислех да издам Балду на капитана, но впоследствие размислих. В крайна сметка тоя измекяр беше намерил начин да пие скришно. И аз искам така!!! Ще го разбера аз него какви далавери върши...

* * * *

Голям ден беше днес. Капитан Сополтидис организира бой с пръчки и обеща на победителя „половинка“ ракия. Пфффф... направо ги разбих останалите от екипа! Такъв бой ядоха, че ще го помнят цял живот. А Киряк Балду най-много го бих – посиних го целия. Вечерта ракийката си я сръбнах точно за 15 минути и се наковах зверски. Едва-едва успях да си легна в леглото, което за мое нещастие беше пълно с бълхи. Останалите от екипа ги били сложили като отмъщение, че не съм им дал да опитат от ракията. Хе, че да я бяха спечелили те, като са толкова отворени! Сутринта бях на косъм от това да им кажа, че Киряк Балду тайно си сръбва пърцуца някъде. Да видим тогава какво ще му причинят... Ама нали съм добър извънземен – простих му и този път. Пък и все още не бях разкрил къде си попийва тоя пустиняк...

Следва продължение...

Пътуване

Обичам да пътувам. При това много. Без значение с какъв транспорт – кола, автобус, влак, самолет... Още не съм се качвал на кораб, но подозирам, че и там ще ми хареса. Не мога да кажа защо, но някак си пътуването ме успокоява. Не е ли омайващо да надничаш през прозореца, докато малкият пътнически влак пълзи едва-едва с 50-ина км/ч? Да надничаш и само да гледаш, любувайки се на пейзажа, без да обелваш и думичка...

Планини, равнини, полета, къщи, ниви, ливади, гори... Поредното малко сгушено селце в полите на Балкана... Дядото с козите, прибиращ ги след целодневна паша... И хората... всеки от тях обзет от всекидневните си проблеми. Млади, стари, ниски, високи, весели, тъжни... Някои бързат да свършат някаква работа. Други спокойно пушат цигара и сладко-сладко си опъват, наслаждавайки се на топлия следобед. Трети пък се карат за поредния дребен и незначителен проблем от ежедневието. А, ето и двама млади влюбени. И в това селце вирее любовта. Тя всъщност вирее навсякъде. И в пустинята ще оцелее, при това по-добре от всеки вид кактус...

Локомотивна свирка и композицията се отлепя от поредната безименна спирка. И отново шарената гора изпълва погледа. Зелено, кафяво, червено, жълто... Дърветата са се обагрили във всякакви цветове и формират спиращи дъха пейзажи. Има някаква тъжна сладникавост в есента, която не може да бъде описана с думи. Навява спомени за отминало лято, за отминала младост... Ето, едно закъсняло ято щъркели напуска уютните си гнезда и се отправя на юг. Сякаш са влюбени в топлото време и не могат без него... А от поредното полуизоставено селце от комина на една къщурка се рее весел дим. Мда, мирише на зима вече...

И пак потегляме. Нова порция планини, гори, реки, поточета и много забравени от Бога места... Стадо диви коне се забелязват на една планинска ливада в далечината... А окото продължава да е втренчено в мръсния прозорец и да се радва на омайващата гледка... Не е ли малко странно, че единствените хора във вагона, които наблюдаваме залеза, сме аз, първолачето срещу мен и възрастната жена няколко седалки по-нататък?

Тъжно е, но пада нощ. Тъжно е, но пътуването е към своя край. Ето, че пристигаме в Големия град. Многобройните светлинки са като указателни табели, че сме вече близо. Тук не мирише нито на отминало лято, нито на шарена есен, нито на приближаващата зима. Мирише на еднообразие. Мирише на работа. На нерви, на задръствания, на бързане. И така до следващото пътуване...

Щото сме гъзари!

Като пчеличките сме. Всеки ден бачкаме, трудим се яко, а бе направо се гърбим. И уж изкарваме пари. Така е. Дишаме, работим, но не живеем. И песни вече не пеем. Кой пък има време за такива глупости?! Аре, ставайте, че алармата на телефона пак звъни и трябва да ходим на работа. Оф, мамка му, к‘ъв ден е днеска?! Дано да е петък! А дано, ама надали... Ей, трябва да спра да се напивам през седмицата. Пу, мама ти и на тебе, проклета сряда! Що все така ми се отваря глътка тогава?...

Няма ден, няма нощ. Всичко вече се слива в едно. Няма време да спреш и да помислиш накъде си тръгнал. Бачкай здраво, че пари трябва да се изкарват! Алкохолът не е безплатен все пак. И като се почнем – от понеделник до петък сме работни пчелички. Събираме нектар, ама за нас остава само по една плюнчица. Останалата част от кофата, дето цял ден я събираме, отива при нек‘ви шваби на три дена път с камили от милата ни родина. Оф, само да дойде уикендът... Да дойде, ама съвсем забравих, че и тая събота трябва да ходя в офиса. Че важно е пчелата-майка в Германия да е удовлетворена. И парички да има. Помнете за какво бачкаме, че аз вече забравих. Аааа, да, че да можем да си купим бирички. И за тъпите наеми и сметки. Пък ако спестим нещичко, сме гъзари. Ако не спестим – пак сме гъзари. Е, няма как, в България сме все пак – тука всеки е гъзар.

Е, бате, не е ли така?! Пушим Parliament, пък обядваме баничка. Щото сме гъзари... бате. Вечеряме хляб с кренвирши, ама важното е, че в петък пием Jack Daniel’s. Уж. Що? Щото сме гъзари... бате. И караме изкорубено BMW. С газова уредба естествено. Щото сме гъзари. Бате. И говорим по айфони. Ама едвам събираме стотинки, че да си платим сметката. Дааа... И по моренце ходим. Е, на Sunny Beach, мноо ясно... къде другаде?! Все пак широкият ни кръгозор асоциира думата „курорт“ с Банско и Слънчев бряг. Щото сме гъзари, бе бате! Е, квартирката с още двама прошляци в Дружба 2 не я споменаваме докато си приказваме с оная русата кукла на Cacao Beach. Иначе може да си развалим реномето на гъзари. А музиката? Ооо, то това си е болна тема. Всичките слушаме мноо разноoбразна музика - Криско, Дриско, Преслава, Андреа, Азис... Цялата тая пасмина упорито ни унищожава мозъчните клетки, които вече са записани в Червената книга. Нищо, нали сме гъзари. А в Студентски като ни пуснат (между хитовете на някой хомосексуален ром) 100 Кила... знаеш ли как се раздаваме? Е, няма как да знаеш, не си гъзар, бе бате. Друго си е дришльото с потника на Lakers, дето ми го пускат по всяка втора телевизия, да повтаря като пасаж от Корана „Знаеш ли кой видях, брат, знаеш ли кой видях?“. Откъде да знам, бе бате, не движа с твойта компаниийка. Айде, бегай да хвърляш салфетки в Биад, че ше сменяме канала - ВИП Брадъра започва... 

Оф, заради счупеното дистанционно прегорих филиите. Ше се вечеря пак сух кренвирш. Нищо. Нали сме гъзари...

Черно и бяло

Някога. Някъде. Някакво място – не си спомням какво беше. Дали беше бар... или в някакъв парк... или пък на брега на морето... Помня само как сърцето ми трепна щом я зърнах. Най-красивото момиче, което съм виждал през живота си. Всичко в нея беше истински прекрасно. Беше облечена в бяла копринена рокля, деликатно подчертаваща формите на тялото й. Кестенявите й къдрици се спускаха до раменете й и скриваха нежната й светла гуша. Съвсем леко пристъпваше от крак на крак, сякаш се чувстваше неестествено в меките си силиконови сандали. Носеше малък сребърен пръстен със светлосин кристал във формата на сълза. Духаше лек вятър, който често разрошваше косата й и запращаше по няколко кичура през лицето й. А когато тя се опитваше да ги приглади обратно зад ушите си, пръстенът на ръката й блещукаше с красива синкава светлина.

Набюдавах я внимателно, докато разговаряше с приятелките си. Не обичаше да бъде център на вниманието, а като че ли повече се наслаждаваше на историите на събеседничките си. От време на време групичката им избухваше в шумен и неудържим смях. Това бяха моментите, в които се чувствах като ужилен от 100 пчели едновременно. Големите й розови устни се изкривяваха в най-очарователната усмивка, която може да съществува на този свят. Усмивка, която беше способна да разтопи айсберг за секунди. Усмивка, на която се любуваха дори ангелите от небесата. Усмивка, която по някакъв необясним и магически начин ми връщаше обратно вярата в живота. А когато се смееше, очите й с цвета на морето така силно блестяха, че можех да се закълна, че в един момент дори излъчваха светлина.

Гледах вкаменен и не можех да повярвам на очите си. Това момиче нямаше как да бъде реално. Толкова красива, толкова нежна, почти... божествена... И тогава тя заговори... Има моменти в живота, когато усещаш, че имаш сили да се пребориш с всичко; когато всеки един проблем ти се струва дребен и незначителен; когато се чувстваш пречистен от всичкото зло на света. Такъв беше и този момент. Гласът й беше толкова сладък и мек... на границата на обсебващото. Затворих очите си и бавно дишах и издишвах, слушайки приказния й глас. Приятелите ми в този момент вероятно ме мислеха за луд, но това въобще не ме интересуваше. Чувствах се като Одисей, плавайки с кораба си край острова на Сирените. Знаех, че в момента, в който отворя очите си, ще отида при нея и нищо нямаше да може да ме спре. Бавно се приближих към момичето като сякаш не вървях, а се носех в облаците. И да исках, не можех да се върна назад... Тя вече ме бе омагьосала. Погледнах я право в големите й сини очи и след няколко мига успях да събера сили да й кажа единствено „Здравей“. Тя ме погледна смаяно, усмихна се за кратко и отговори съвсем спокойно:

-       К‘во искаш, бе, селяк?!

Черното коте

Всичките бяха бели и пухкави като новогодишен сняг. Най-сладките и красиви котенца на света. Джери, Марти, Сиси, Томи и Моника – всичките от едно котило. Не се задържаха дълго в магазина за животни. Собственикът предвидливо ги държеше в една голяма стъклена клетка точно зад витрината на магазина. Всички минувачи им се възхищаваха щом минеха покрай тях. Малките дечица дърпаха майките си за роклите и ги молеха да им купят някоя от животинките. А девойките тайничко се надяваха, че техният любим ще ги зарадва с най-пухкавия подарък за 8-ми март. Само за седмица и петте котенца бяха продадени.

Не такава обаче беше съдбата на най-малкото им братче – Лъки. Той беше пълна противоположност на останалите котенца. Лъки беше малко хърбаво коте с проскубана козина и най-тъжните очи на света. Беше изтърсакът в котилото и (за разлика от братчетата и сестричетата си) беше черен на цвят. Лъки беше болнаво коте още от раждането си. Колкото и храничка да ядеше, все не успяваше да напълнее и ребрата му винаги изпъкваха. На всичкото отгоре очите му рано-рано промениха цвета си към зелено-кафяво и загубиха обаянието си. Докато неговите братчета и сестричета омайваха от витрината купувачите с морскосините си очи, Лъки седеше затворен в една клетка на дъното на магазина. Собственикът Иван, колкото и да обичаше животните, си беше търговец и знаеше кое се продава и кое - не. Затова и не смееше да показва Лъки много-много на купувачите – не искаше да ги отврати.

И така се нижеха дните един след друг. Белите котенца отдавна бяха напуснали магазина с нови стопани. А Лъки стоеше затворен в клетката си и купувачите идваха и си заминаваха без да го поглеждат. Срещаха се и такива, които искаха да го вземат. Но те бяха твърде малко и бяха все малки дечица, които от умиление и състрадание искаха да помогнат на черното котенце и да се грижат за него. Не така обаче мислеха техните майки, които смятаха, че Лъки е пълен с болести и паразити, и не позволяха на децата си да го вземат.

Един ден търпението на собственика на магазина се изчерпа. Лъки вече няколко месеца стоеше в магазина и никой не искаше да го купи. Иван си направи равносметка, че вече е на загуба от храната за животното и реши да го разкара от магазина. Сложи го в един сак и по пътя към дома си го остави в една малка тъмна уличка, като го залъга с половин купичка храна. Така Лъки откри своя нов дом – стар изоставен кашон, който преди години служеше за подслон на един клошар. Намираше се в същата тази уличка, в която го остави Иван. Лъки беше наивно коте и смяташе, че някой ден собственикът на магазина ще се върне за него и ще му намери истински дом. И така всеки ден той чакаше ли, чакаше да се върне Иван. Ден след ден, седмица след седмица, месец след месец – надеждата малко по малко умираше. Накрая Лъки се предаде и спря да чака. Осъзна, че трябва да се справя сам, без стопанин. Но как щеше да го направи?

Хората все казват, че „красотата ще спаси света“. И това е така - лесен е животът за съществата, надарени с красота. Какво можем да кажем, обаче, за всичките животинки на този свят, на които им липсва красота? Никой не обича грозните неща и всеки гледа да ги избягва. Не беше лесен и животът за едно грозно проскубано коте, каквото беше Лъки. Нямаше си собственик, който да го храни и затова му се налагаше сам да си търси прехрана. А това беше непосилна за него работа. Всичките котки и кучета от квартала бяха по-силни от него и почти винаги му отнемаха храната, ако Лъки успееше да си намери такава. Често му се налагаше да си легне вечерта в кашона без да е хапвал нищо цял ден. Тогава, поне за кратко през нощта, Лъки беше щастлив. Горкото животно обожаваше да спи, защото сънуваше прекрасни сънища. Всяка нощ беше на различно място и правеше различни неща: играеше си с кълбо прежда, гонеше мишки, боричкаше се с други котета. Но винаги едно нещо присъстваше в съня му; едно нещо, което той никога не бе имал – стопанин. Едната нощ ще бъде някое момче, на следващата – момиче, на третата – възрастна жена. Ликът на стопанина всеки път беше различен, но важното за Лъки беше, че той никога не бе сам в сънищата си. Затова и мразеше утрото, защото новият ден му носеше само терзания и мъки. И чакаше с нетърпение да дойде нощта, за да може да сънува отново.

Обикновено дните на Лъки преминаваха скучно - най-вече в търсене на храна. Обикаляше из кофите за боклук по цял ден и се надяваше да открие нещо, което да става за ядене. От време на време се качваше на покрива на някоя сграда и наблюдаваше с интерес хората, които минаваха по улицата. Но най-много обичаше да ходи в градския парк, където имаше едно много високо дърво. От върха му се откриваше прекрасен изглед към езерото в парка. Затова и черното коте обожаваше да се качва там - за да гледа всеки ден залеза и да мечтае. Но гледката не беше единствената причина Лъки да се качва на това дърво. То се намираше точно в края на парка и от другата страна на улицата имаше жилищен блок. Там, в един от апартаментите, живееше Моника, сестрата на Лъки. Всеки ден той я гледаше как се припича на слънце на терасата на собствениците си и бленуваше да има нейния живот. Тя пък се правеше, че не го забелязва. Моника не искаше да си спомня за хърбавото си малко братче и се наслаждаваше на всички удоволствия, които й бяха осигурени. Не я интересуваше, че Лъки стоеше гладен и мизерстващ на няколко метра от нея.

Минаха още няколко месеца. Дойде зимата и пухкав сняг обсипа улиците. Черното коте продължаваше да живее в стария кашон, въпреки че нощите бяха ужасяващо студени. Беше краят на декември и хората се готвеха за Коледа, но Лъки не споделяше празничното им настроение. Вече цяла седмица не беше ял нищичко, а и студът го беше направил болнав. Прибра се в кашона си и се сви на кълбо, целият треперещ. Навън духаше пронизващ леден вятър, който полуразрушеният кашон трудно спираше. Сънят, умората и треската вече побеждаваха Лъки. Преди да заспи, той си пожела само едно нещо – да не се събужда никога повече. Поне веднъж желанието му се сбъдна.

Спи сега, коте! Спи и не се събуждай! Този свят е жесток и в него няма място за нежните души.

С БДЖ: дотам и обратно

В един ужасен зимен ден ми се наложи да се прибера до родното си място. Работата, която трябваше да свърша, беше спешна, и за мое голямо съжаление всичките автобусни билети бяха разпродадени. Оставаше ми само един избор – един колкото легендарен, толкова и зловещо-примитивен транспорт – БДЖ. Никога не съм се плашил от истории за призраци, но от това, което съм чувал за нашите железници, винаги са ме побивали тръпки. Когато бях малък дори майка ми ме плашеше с БДЖ: „Ако не слушаш, ще те кача на пътническия влак!“. Уви, не успях да се оттърва от този страх. Винаги когато можех, избягвах влаковете. Сега, обаче, нямах тази възможност.

И така, отправих се аз със свито от ужас сърце към Централна гара. Е, какво толкова пък – влак като влак, едва ли се различава много от пътуването в метрото. Едва ли яде хора, пък било то такива от провинцията. С всеки изминат метър уплахата в мен нарастваше. Беше леденостуден януарски ден и навън беше не повече от -10°C. Бях целият премръзнал и прекрачих прага на злокобната сграда с намерението поне малко да се стопля. Не бях ни най-малко подготвен за предстоящите събития. Още на първата крачка ме лъхна най-студеният вятър на света. Температурата в чакалнята беше по-ниска и от тази на Южния полюс. Може би беше халюцинация, причинена от студения въздух, но ми се стори, че видях няколко пингвина да си строят иглу, а отнякъде се чу вълчи вой. Разтреперах се от страх и замалко да напълня гащите. За мое щастие тъкмо навреме си свалих шапката и слухът ми се проясни. Така установих, че вълчият вой всъщност беше гласът на фъфлещата дикторка, която съобщаваше заминаващите и пристигащите влакове.

Не трябваше да губя и секунда в арктическата чакалня и се насочих към най-близкото гише. Търпеливо зачаках да дойде моя ред и когато това се случи, открих, че освен Наполеон и други хора също притежават дарбата да правят по няколко неща наведнъж. Така например продавачката на билети успяваше едновременно да яде чипс, да решава судоку, да гледа турски сериал по телевизията и да продава билети. Усмихнах се и с възможно най-учтивия си глас поисках един билет за Експреса „Чайка“. Жената само ме погледна с дясното си око (лявото следеше историята на Мехмед и Фатидже) и троснато отвърна:

-          За „Чайката“ бЕлети не продавам. Отиди на гише Еденаесе (11).

Малко по малко доброто ми настроение започваше да ме напуска. Насочих се към въпросното гише и с голямо задоволство установих, че опашката беше само от около 15 човека. Този път чакането беше по-краткотрайно спрямо предишното, но въпреки това арктическият климат втвърди носните ми секрети и формира сталагтити и сталагмити в дясната ми ноздра. След 20 минути на опашката най-накрая дойде и моя ред:

-          Един билет до Карлово, моля.

-          Карлово?! Т‘ва пък къде е? – продавачката ме погледна учудено и се почеса по брадата. Тук е моментът да уточня, че жената зад гишето умело оборваше тезата, че само мъжете имат мустаци. В интерес на истината тя притежаваше прекрасно оформено „катинарче“, на което дори Ники Кънчев би завидял.- Да не би да имаш предвид село Карлуково? То е в нашия край, там до Луковит.

-          Карлово! Град Карлово... родното място на Левски – опитах се да поясня, но продавачката продължаваше да ме гледа с празен и недоумяващ поглед. – „Чайката“ минава оттам по пътя за Бургас, преди Казанлък е.

-          Ааа, така кажи, бе, младеж! Кой пък помни къде е роден Левски... Аз да не съм учителка по история...

И така, след адски мъки успях да се сдобия с ценната хартийка, по-известна като билет за влака. Насочих се към перона и за първи път днес извадих късмет – влакът вече беше композиран. Качих се в най-близкия вагон с надеждата да се стопля и като най-заблудения човек на света седнах в най-пълното купе. Твърде скоро щях да разбера каква катастрофална грешка бях направил. Не разбирам много от физика, но въпреки това ми се струваше странен фактът, че в купето имаше 6 човека, а температурата беше под нулата. Един от пътниците, възрастна жена, предвидливо си беше донесла одеяло и ме светна, че едва 20-30 минути след потеглянето на влака уж щяло да стане по-топло. Какво да правя – трябваше да почакам известно време докато възвърна усещането в пръстите си.

Чу се мощен рев (от мутиралата свирка на локомотива) и половинвековната композиция се отлепи от гарата. След няколко минути в купето се появи и кондукторът, носещ костюм последна мода – може би от преди Втората Световна война. Взе билета ми в ръце и за нула време го отбеляза като проверен – чрез иновативния и невиждан до момента метод от 21-ви век „леко скъсване в горната част“.

 Пътувахме спокойно в пълното купе когато изведнъж нещо странно започна да се случва – температурата наистина се покачваше. Някой беше пуснал парното и на всичкото отгоре то работеше! Постепенно обаче осъзнах, че медалът има и обратна страна. Само за няколко минути температурата се повиши с около 20 градуса. Следствията от този факт въобще не бяха благоприятни. Най-напред усетих, че нещо капе върху главата ми. Бързо открих източника – чантата, която мустакатият господин вляво от мен беше оставил над главата ми. Опипах косата си и с искрено отвращение открих, че веществото беше бяло на цвят и доста гъсто. В този момент с цялото си сърце се молех на Господ това вещество да бъде кобилешко мляко... или каквото и да е животинско мляко!

Приключенията ми, обаче, тепърва започваха. Бавно, но сигурно някаква отвратителна миризма започваше да се разпространява из купето. Възрастната жена с одеялото не показваше никакви признаци на живот и затова аз започнах да редя молитвите си за нейното здраве. Явно все пак някаква висша сила ме чу, защото след няколко минути жената се разбуди, разкашля се и обсипа мен и останалите пътници с бацили. За мое нещастие зловонието не спря, напротив – все повече се усилваше, и вече усещах ясно оттенъците на кисело. Съвсем скоро цялото купе смърдеше на развалено сирене и аз със швейцарска точност (въпреки сълзите в очите ми) определих източника на вонята. Беше брадясалият дългокос „джентълмен“, седящ точно срещу мен. Явно в някакъв момент този мил човечец беше решил да свали обувките си поради голямата жега и сега аз имах възможността да се наслаждавам на благоуханието на отдавна немитите му крака. Господ ме наказваше, но аз така и не разбирах защо. С оглед жестокостта на мъчението предположих, че в предишния си живот съм бил Адолф Хитлер или пък нахална конска муха, която е хапела само бездомни сирачета, докато просят.

В един момент вонята стана толкова силна, че внезапно в мен се зароди желанието да се поразтъпча. Изправих се, направих една крачка и с десният си крак стъпих в някаква малка локва. Проследих източника и открих, че това всъщност беше малко езерце от капки пот, стичащи се от шкембето на въпросния „джентълмен“, който си беше свалил обувките. Тук вече чашата преля и аз светкавично напуснах купето и реших, че ще прекарам остатъка от пътуването в коридора. Оказа се, че във вагоните на БДЖ има значителен трафик, в сравнение с който дори задръстванията по „Цариградско шосе“ бледнеят. Така например докато бях в коридора, на няколко пъти бях блъснат от пияни пътници, кондукторът ми чете конско, че му препречвам пътя, мургав левент се опита да ми открадне портфейла и не на последно място една дебела жена ме хвана (умишлено) за задника.

Имах чувството, че това беше най-дългото пътуване в живота ми. Когато най-накрая слезнах от влака, си обещах, че никога повече няма да пътувам с БДЖ. И това обещание беше разбито на пух и прах само след ден:

„Поради натрупаното количество сняг в прохода Гълъбец пътят София-Карлово ще бъде затворен за неизвестно време. Моля, използвайте услугите на БДЖ.“

Да му се не види и моят пуст късмет!

Призрак

„Призрак“... колко яко звучи! Идеалното заглавие за някое стихотворение, нали? Жалко само, че не мога да пиша поезия. Не че се справям с прозата де, ама поне си вярвам поне малко, че ми се получават нещата. Добре де, ако не друго, то поне ви привлякох вниманието с това заглавие, нали? Нали?!

Сега нека си представим, че след тези няколко реда вие все още не сте се отказали да дочетете това произведение. Знам, това е прекалено оптимистично предположение, но какво да направя – такъв съм си аз, вярвам в по-доброто бъдеще. Или поне вярвах. Когато бях жив човек, когато дишах, живеех и чувствах. Когато бях способен да изпитвам нещо. Сега нещата са по-различни. От мен остана само бледа сянка. Сега съм призрак. От онези с чаршафите, сещате се, нали – от детските анимационни филмчета. И на моя чаршаф има две дупки за очи. Само те ми останаха. Нямам тяло, нямам лице, нямам усмивка. Само очите ми останаха. Да гледам отстрани, да наблюдавам. И така, седим си двамата с дядо Йоцо, и гледаме, гледаме. Той поне не се плаши и не се отвращава от мен. Може би защото не ме вижда...

Има един проблем обаче. Чаршафът ми е нацапан. Някой разля портокалов сок върху него и сега е мръсен. Пу, да му се не види! За нищо не ставам. Явно и за призрак не ме бива. Ама какво да направя, исках просто шепа любов, капчица топлина, зрънце разбиране. Получих много повече. Чаша портокалов сок по чаршафа ми. А това изобщо не е хубаво. Защото чаршафът ми е мокър от шибания сок, а духа вятър. Нищо не усещам вече освен студенината на вятъра. Само тя ми остана да ми напомня, че съществувам. Иронията на съдбата – гадното студено януарско време да ти напомня, че не си умрял.

Като заговорихме за януари, се сетих за нещо. Казват, че на Богоявление небето се отваря и ако си пожелаеш нещо, може да се сбъдне. Та дойде уреченият ден (или по-скоро нощ) и зачаках аз, седнал на призрачния си задник, да се отвори небето. Чаках, чаках и заспах. Небето се отворило, че после се и затворило, а аз съм проспал всичко. По дяволите, защо проспах всичко най-важно в живота си?! Погледнах гневно към небето с призрачните си очи и се замислих. Дали има някой, който мисли за мен в този момент? Малкият принц поглеждаше нагоре в небето и знаеше, че някъде на неговата планета го чакаше неговата роза. Дали и при мен е така? Дали някоя роза, теменужка или пък коприва ме чака някъде?

Но замълчи, сърце, ти си само орган, който изпомпва кръвта! Ти си виновно за всичко това, което ми се случва! Колко по-добре щеше да ми е без теб! Щях да съм си як призрак, от онези готините, истински пич. Щях да си плаша хората наляво-надясно, да си разцъквам насам-натам и щеше да ми е забавно. Да, ама не! Нищо не ми се получава сега. Какъв призрак си, когато никой не те забелязва? Смешен, жалък, незабележим – ето какъв. Мислех си, че като плаша хората, ще им напомня, че все още съм тук, че все още не съм си заминал. Но уви, както всичките ми планове – и този се провали. И започнах да разсъждавам логично: сърцето е това, което изпитва чувства, а кръвта минава през сърцето. Значи частица от тези чувства остава в кръвта. Ако ходя да дарявам кръв, не само, че ще спасявам човешки животи, но и хората ще имат частица от мен, ще се докоснат до сърцето ми, ще узнаят какво изпитвам. Ако можех, всеки ден щях да дарявам кръв. Но не мога. Дори и един път не успях да даря. Отидох в центъра за кръводаряване, докторът заби иглата си в чаршафа ми и каза: „И сега к‘во правим? Портокалов сок ли ще даряваме?“.

Не ми остана друг избор. Направих единственото, което можех да направя. Взех лист и химикал и отидох при един просяк. Предложих му сделка – да запише думите ми, а аз ще изстискам портокаловия сок от чаршафа си в неговата чаша. Добра сделка, като се замисля. Надявам се, че просякът е свършил добре работата си. Надявам се, че някой е прочел тези редове и усетил капчицата от мен, с която са написани. Тогава ще знам, че не всичко е било напразно.

Но до тогава нямам нищо друго освен студения вятър. А той духа ли, духа. И някой ден ще се оставя да отнесе чаршафа ми нанякъде. Надалеч – по големия свят, на някой далечен и чужд бряг. Пък дано чаршафът ми там някъде оживее и отново стана истински човек.