Хейтващата статия

Може би просто си станал с гъза нагоре тази сутрин. Може би просто живота ти е гаден. Но е факт, че мразиш всичко и всички и не можеш да се зарадваш на нищо. Ако това е така, не се притеснявай, не е сериозно заболяване. Просто си хейтър. И тази статия е за теб, защото от теб чух всички тези мърморения и оплаквания:

Гадно ти е, че работиш кофти работа и/или получаваш мизерна заплата? Не се притеснявай! Тези 200 лв данъци, които ти удържаха от заплатата не са отишли напразно - тях ги е получил някой мазен миризлив циганин с 9 деца, който цял ден е правил на Айшето десетото чаве, докато ти си се сгърчил от работа. Както да не го обичаш това племе...

Тъпо ти е, че караш 20-годишна ръждясала таратайка, в която никоя уважаваща себе си жена няма да се качи? Не се притеснявай, за сметка на това половината ти заплата отива за бензин, докато в САЩ плащат около долар за литър (и естествено не взимат 300 лв заплата). Освен това когато "автомобилът" ти се развали, винаги можеш да ползваш градския транспорт, където ще имаш уникалната възможност да си в компанията на цигани, некъпани старци, потни селяни, контрольори и всякаква паплач, при това наблъскани в най-голямата жега. Понякога наистина желаеш обонянието ти да не функционира.

Кофти ти е, че живееш в мизерна квартира на час и 40 мин. от центъра? Не се безпокой, за сметка на това пък прозореца ти гледа към някой булевард и имаш възможността да чуваш как всяка сутрин в 5.00 часа автобуса минава кръстовището с мръсна газ (и много, много дим). Освен това имаш уникалния шанс да чуеш през нощта как група аграри са решили да се състезават с Голф-овете си. И всичко това точно тази нощ, когато на следващия ден си на изпит или пък те очаква голямо мъчение на работа. Спокойно, можеше и по-зле да е, можеше съседите да бяха решили да правят купон с преобладаващо слушане на Тони Стораро и "Кралят на попфолка" Азис. Хоп, човек да не си помисли нещо - и те вече надуха музиката. Не дърпай дяволчето за опашката!

Притесняваш се, че си прекалено слаб/дебел/космат/ имаш гадно тяло и никой не те забелязва? Спокойно, винаги има някой, който да те забележи. Следващия път когато отидеш на чалготека  и някой напомпан селяк без причина реши да си го изкара на теб чрез поредица от движения, наричани накратко бой, тогава ще ти се иска никой да не те забелязва.

Можеш да пееш/танцуваш/свириш/рисуваш/пишеш, но никой не го оценява? Без притеснения - за сметка на това идолът на всички млади хора в държавата ни е тлъст циганин-педераст от Костинброд. И всеки/всяка може да пробие в шоубизнеса в България, стига да си сложи силикон на подходящите места и естествено си дава седалищните части на правилните хора. В същото време истински талантливите хора са принудени да бачкат като продавачи, охранители, фризьорки, бармани и сервитьорки, за да се издържат. Не забравяй, все пак живееш в Булгаристан, страната на чалгата и абсурдите!

Чувстваш се гадно, защото си сам/сама и си нямаш гадже? Спокойно, за сметка на това комшията/комшийката си има. И тази вечер са решили да ти го припомнят с един полунощен маратон от скърцания и охкания. А си мислеше, че ти е гадно когато слушаше пиленето на гуми от голфърите и Тони Стораро от съседния апартамент? Е, видя ли, винаги може и по-зле да е, все пак защо ти е нужно спокойствие и почивка, след като лежиш само с 39 градуса температура?

Пак си ядосан(а), защото си платил(а) солиден данък на колата, а освен това трябва и винетка да платиш? Забрави веднага гнева си и се усмихни, все пак караш колата си по дупки и на всеки завой те дебне или някой състезател с голфа си или някой мутра с джипа си в насрещното. Ако пък успешно издебнеш техните засади, то КАТ-аджиите няма да ти простят. "Карахте с 20 лв... аааа 20 км/ч над позволеното".

Имал си тежък ден в работата и си купил(а) гадна готвена храна от някой супермаркет, а сега четеш някаква малоумна статия в блог на някой, когото почти не познаваш? Е, сега пък се чудиш  как се е появила усмивката на лицето ти? Може би е заради снимката на Азис малко по-горе? Едва ли... И все пак разпозна себе си в тези редове (не в снимката разбира се) и ти стана малко по-приятно? Кофти, имам лоша новина за теб - ти си хейтър. Но не се притеснявай, аз също съм. Всички българи сме хейтъри по природа, вродено ни е. И ни е някак странно когато видим човек, който е винаги позитивен, който е винаги усмихнат, който е винаги готов да помогне... Не, той не е нашият човек, предпочитаме онзи с лукавата усмивка, който пуска адските майтапи и хейтва всички. Да, това е нашият човек. Защото ние, хейтърите, правим света по-хубаво място!!! (Всъщност това не е така, но поне го правим по-забавно място) :)

Моята среща с Мишо

От толкова много време пиша за Мишо и неговите приятели - "батенцата". Сигурно се чудите, истински ли са тези герои. Да, истински са, и сега ще ви разкажа за моята среща с тях. Една сутрин, както си пиех кафето, отворих Фейсбук-а, и какво да видя - покана за приятелство. Както всеки заблуден младеж и аз си мислех, че някоя готина мацка иска да се запознае с моята особа, но не би... Беше покана от мъж, и то не кой да е, а небеизвестния Майкъл Иванов, когото накратко наричаха Мишо. Първоначално се учудих  защо, по дяволите, някакъв непознат пич ми иска приятелство. "Тук има нещо странно" си казах. Но все пак приех поканата. Все пак си е чест да се запознаеш с този левент. Наистина, не познавах лично Мишо, но съм чувал какви ли не истории за него. Песни се пеят за него по села и по паланки. И то не какви да е песни, а за подвизите му в най-култовите чалготеки в София, а и по морето. 


Интересен е профила на Мишо. Естествено, Майкъл Иванов има 1373 приятели, от които около 77.2 % от женски пол тип "кифла". Друг интересен факт е наличието на около 573 споделени връзки от страна на Мишо с преобладаваща част на чалга клиповете на Планета и Ара Мюзик (естествено в смразяваща HD резолюция).


Както и да е, мога да ви засипя с факти за профила на Майкъл както може само колегата Румен Пайташев от БНР, който коментираше световното по футбол през 2010 по БНТ. Ако не си спомняте кой беше този Румен - това е човекът, който ни засипваше със статистика - "на тази дата през 1954 г. бай Кольо от село Калипетрово успява да откъсне тиква с големина 117 см и тегло 24.6 кг". Уникално важна статистика, особено когато гледаш как германците пълнят кошницата на англичаните. Все пак евала на колегата Пайташев, умее да работи с Google-то.


Отново се отклоних от темата. И така, още същата вечер Фейсбук-а почна да пиука, някой (о, чудо) ми пишеше. За моя голяма изненада, това беше Мишо: "братленце, ко стаа, ае да ходимЕ да пиемЕ кафенце, бате". Тук вече подозренията ми, че има нещо нередно, се увеличиха многократно. Непознат пич ми иска приятелство във Фейса и ме кани на кафе. Работата намирисва. И бяга в лявата лента. Следващото съобщение ме поуспокои: "бате, гледам нЕк'ви яки мацки имаш в приятели ае ме запознаеш с тях и аз че те запознаем с нЕк'ви мои" (правописа е запазен). Нямах никакви планове за вечерта, пък и имаше мач, а не ми се гледаше сам, и реших да приема поканата.


Предстоеше ми важна среща с популярна личност от Фейсбук средите, затова трябваше да се изкъпя. При това със сапун. Отврат... и досега ме побиват тръпки от допира на водата до тялото ми. Сега ще мириша странно в градския транспорт, на хубаво и ще се отличавам от 93 % от пътуващите, които смърдят на пот, кир, крави и сирене. Хора, къпете се, няма да ръждясате, от личен опит ви го казвам! Срещата ми с Мишо беше пред култовото заведение Миленката. Майкъл обясни това с факта, че "оттам минават най-много кучки", с което аз безропотно се съгласих. Часът и мястото на срещата бяха известни, но не и присъстващите. Оказа се, че Мишо беше решил да доведе и аверите си: Боро Танцьоро, Коце Астиката, Тошо Пиката и Югио, които аз обобщаващо наричам "батенцата".


Срещата започна малко скучно. Не можех да се включа в разговора на Майкъл и аверите му. Кой коя мацка свалил, кой в коя чалготека се напил, кой каква нова дреха си купил. Все интересни работи. Добре, че темата се промени на автомобили и в частност бегачки тип Голф 2-ка/3-ка и там малко се посмях - наум разбира се, от куртоазия не исках да обидя "събеседниците си". Като един истински лицемер след това щях да им се изсмея зад гърба. Накрая на вечерта Мишо "любезно" ме помоли да му дам номерата на най-яките мацки, които познавам. Предложение, на което няма как да НЕ откажеш. "Бате, чао тогава, бате" изтърси Мишо и повече не го видях, а след това ме изтри и от приятелите си (пу, да му се не види). Кратка, странна, малко скучна, но много полезна среща.


Но след тази вечер започнах да се замислям за някои неща. Докато седях и си пиех бирата заедно с батенцата, които междувременно обсъждаха краката на сервитьорката, си казах "къде, по дяволите, попаднах?!". Сигурно и вие сте си задавали този въпрос, така че трябва да знаете за какво говоря. Напоследък все по-често се питам това. Какво правя тук, сред тези хора? Какво ме интересува кой коя е свалил, къде се е напил и т.н. И това от всеки втори. Нима около това се върти света - ядене, пиене, пушене, шмъркане и секс?! Понякога направо ме е срам когато се срещам с разни хора, как да им кажа, че за последния месец новото при мен е, че съм си купил нова книга?! Та нали реакцията на всички е: "ти да не си луд", "добре ли си". Е, някои от куртоазия отговарят "нямам време за книги". Все по-често си мисля, че не хората, с които се срещам са странни. Не може всички да са странни. Явно аз съм различният. Явно аз не съм на мястото си. Явно аз съм попаднал на грешната планета. Само се надявам някой ден да успея да се върна на родната си такава.

Омразата

Нямаше име. Не знаеше кой е. Не помнеше нищо. Единственото нещо, за което мислеше в момента, беше белега на дясната му ръка. „Какво беше това?“ не спираше да се пита. Никога не беше виждал такова нещо през живота си. Или пък беше... И той не знаеше вече. „Ако можех да си спомня нещо, поне името си... По дяволите, дори не знам къде се намирам!“ си мислеше младият мъж. Стана бавно и се огледа. Намираше се в нещо като килия, но без решетки. Отново се вгледа в белега на дланта си. Приличаше на изгорена кожа, но не го болеше. И все пак когато го докосваше, изпитваше странно чувство - неприятно чувство. Целият го побиваха тръпки – от белега, от мястото, на което се намираше, и най-вече от факта, че не си спомняше нищо. Изведнъж чу адски писък – предсмъртен писък. Определено това място не вещаеше нищо добро за него. Бавно се огледа в тъмнината и забеляза изхода на това, което изглеждаше като изхода на помещението, в което се намираше. Излезе от килията и се озова в тесен коридор, осеян от множество такива входове на килии, подобни на неговата. Вдигна глава нагоре и видя издълбан в камъните над входа надпис „Джон Доу“. „Явно все пак имам някакво име“ си каза младият мъж и се усмихна. Огледа се в двете посоки на коридора, но не успя да види изход в нито едната посока. Огледа се отново и реши да тръгне надясно, надявайки се да намери някакъв изход. 

Джон Доу вървеше бавно по коридора докато най-накрая видя бледа светлина. След около стотина крачки осъзна, че това беше светлината на факла, която беше оставена да гори на пода на коридора. Джон вдигна факлата и примигна няколко пъти с очи, докато успее да свикне със светлината. Сега определено му бе по-лесно да види къде се намира. Това наистина беше затвор, и то каменен. От двете страни на коридора беше пълно с килии, всяка от която беше заключена с решетка. Вдигна факлата нагоре и студени капки пот избиха по челото му. Над входа на килията, до която беше стигнал, отново имаше надпис „Джон Доу“. Обърна се назад и се отчая още повече. Същият надпис беше издълбан и над входа на срещуположната килия. Бавно започна да оглежда всички килии и откри, че всичките бяха предназначени за един и същи човек – същият този г-н Доу.

-          Що за затвор е това, след като има само един затворник?! – този път младият мъж изрече думите на глас, но не получи отговор.

Джон реши, че е по-добре да не спира, а да продължава да търси изхода. Имаше чувството, че върви с часове, докато най-накрая успя да различи ярка светлина, но не такава като от факлата му, а по-ярка и по-силна. Това трябваше да е краят на коридора. След около 300 крачки странна гледка се разкри пред очите на Доу. Той беше прав, това наистина беше края на коридора, но не и края на затвора. Джон се озова на открито – намираше се на някаква площадка. Едва тогава той осъзна, че това не беше просто затвор, а цял замък, и той се намираше на една от крепостните му стени. Но фактът, че вече беше на открито въобще не успокои Джон, напротив, дори усили тревогата в сърцето му. Този замък беше някакво коварно място, обладано от зли сили. Доу не успя да различи дали е ден или нощ – светлината беше като в полумрак, на небето нямаше нито слънце, нито луна. Всъщност Джон не усещаше нищо – не беше нито топло, нито студено, нито пък духаше вятър.

Изведнъж младият мъж чу свистене над главата си. Нещо се спускаше към него. Доу вдигна глава и видя кълба от черен пушек да се вият в небето и бързо да се придвижват към него. Огледа се и бързо прецени ситуацията – можеше да се върне в коридора с килиите; така щеше да бъде на сигурно място, но само първоначално. След това се оказваше затворен в капан. Затова реши да посрещне неприятеля на открито с единственото оръжие, с което разполагаше – факлата в ръката му. Пушекът бързо се озова на площадката и започна да оформя мрачна зловеща фигура, която наподобяваше огромна змия. Доу размаха факлата и извика:

-          Кой си ти и какво искаш от мен?

Вече се виждаха ясно очертанията на фигурата, която пушекът сформира. Наистина приличаше на змия, но главата й беше огромна и доста несъразмерна спрямо тялото. Адското чудовище най-накрая отвори паст и изсъска:

-          Аз съм твоето наказание, Джон Доу. Аз съм Омразата.

-          Какво е това място? Защо съм тук? – едва успя да изрече Джон, който трепереше от страх.

-          Това е моето царство, Джон, това е Чистилището. Тук си, за да изкупиш всичките грехове, които си извършил през живота си.

-          Какви грехове. Не съм сторил зло никому. Аз съм добър човек – сърцето на младият мъж щеше да се пръсне от страх. – Остави ме на мира!

Джон запрати факлата по Омразата и тръгна да бяга към ръба на площадката, на която се намираха. Когато стигна края й, едва успя да се спре, защото видя, че се намира на поне 100 метра височина а отдолу вместо земя се виждаше само някаква зеленикаво-кафява мъгла, която въобще не носеше чувство за сигурност.

-          Няма къде да отидеш, Джон – изсъска Омразата и се изсмя зловещо. – Трябва да заплатиш за деянията си. Ти си тук, защото си лош човек. И не си прав, сторил си много злини през живота си и то на много хора – на близките ти, на приятелите ти, но най-вече на себе си. Цял живот ти мразеше и завиждаше на хората, Джон. Никога не успя да се зарадваш на чуждото щастие, никога не подрепяше близките ти, донасяше им само злини и мъка. Хората винаги се държаха добре с теб, а ти им отвръщаше само с омраза и завист. Време е да си получиш заслуженото.

Доу разбра, че е обречен. Омразата изви адското си тяло и се спусна към младия мъж. Джон Доу извика от ужас при вида на приближаващото го чудовище. Сега разбра какъв е бил онзи писък, който чу когато се събуди в килията си – писъкът на умиращ човек. Белегът на дланта на Джон започна да го изгаря отвътре и се превърна в огромна рана. Омразата отново се превърна в пушек, който сякаш беше всмукан от раната на ръката на Доу. Джон падна на земята и започна да се гърчи от болка. Усещаше как Омразата обзема тялото му и разяждаше плътта му. Доу се търкаляше по ръба на площадката и крещеше от болка, докато най-накрая не усети облекчение. Отвори очите си и видя как крепостната стена на Чистилището се извисяваше над него, а зловещата мъгла бързо-бързо го поглъщаше. „Надявам се поне да е бърза смърт“ си каза Джон и отново затвори очите си.

-          Джон, Джон, добре ли си? – младият мъж чу познат глас. Когато отвори очите си, Доу видя лицето на съпругата си – Ейми. – Това е само кошмар, Джон, спокойно.

-          Къде съм, къде съм? – извика Доу и се опита да стане от леглото.

-          В болницата си, скъпи. Не помниш ли? Бяхме на барбекю в двора на Андрю и Елизабет. Барбекюто се обърна и ти се опита да го хванеш с ръката си и изгори цялата си длан, след което припадна от болка.

Джон продължаваше да диша тежко и му трябваха няколко минути, за да осъзнае къде се намира. Погледна  превързаната си ръка, а след това и лицето на усмихнатата Ейми и осъзна, че всичко е било само сън. „Било е кошмар. По дяволите, било е само кошмар!“.

-          Обичам те страшно много, Ейми, нали го знаеш?

-          Да скъпи, знам го. И аз те обичам.

-          Но не го показвам достатъчно. Напоследък се държах зле с теб. Заминаваме, още утре. Обади се на майка и татко. Отиваме им на гости.

-          Но... ние не сме ги виждали от почти две години...

-          Именно. Това трябва се промени. И трябва преди това да минем през Боби. Трябва да му честитя повишението, което получи миналата седмица. Все пак той е най-добрият ми приятел.

В гонитбата на живота

Иска ми се да бях поет. Да можех да пиша стихове. Да разчувствам хората. Иска ми се да можех да пея. Щях да пея прекрасни песни – и емоционални, и надъхващи. Иска ми се да бях музикант, композитор. Да съм като Бетовен. Да напиша някое прекрасно творение като „На Елиза“ или „Лунната соната“. Иска ми се да бях художник, или скулптор, или... И аз не знам какво. Иска ми се да имах и аз талант, да се отличавам с нещо от останалите, а не просто да съм безцветната част от картинката. Иска ми се да можех да много неща – да бъда добър в някакъв спорт или нещо такова.

Но за мое съжаление не съм нищо от гореспоменатите. Мога само да тичам. И то не много бързо. И какво да правя – нямам избор – тичам. Всеки ден бягам – ей така, без посока, без цел, без смисъл. Уж бягам, а другите ходят, но все съм последен. Как става така? Гледам хората около мен. Ходят без акъл, без морал, без притеснения от нищо. И пак ме изпреварват. А бягам със всичка сила. Да не би да бягам назад? Някои бутат бебешки колички, други разхождат кучето, трети пък си карат Голф-а. И те всички ме изпреварват. И колкото и силно да бягам, не мога да ги настигна. Обливат ме горещи капки пот. Хвърлям горнището на земята и продължавам да тичам  с всичка сила.

От време на време поглеждам настрани. Тогава забелязвам, че бягам покрай някаква река. Стигам до някакъв мост и виждам надпис „река Живот“. Сега се чудя – дали бягам по течението на реката, или срещу него? Оглеждам се във водата с намерението да видя накъде тече, но не мога да разбера. Ооо, не, съвсем забравих, че останалите не са се спрели като мен – вече са много напред. Трябва да продължа да бягам. Напрягам всеки мускул от тялото си с намерението да настигна другите. Да, почти ги стигнах. Вече различавам лицата им. И ги познавам. Познавам всеки един от тях – познати, приятели – близки и далечни. Нима се надпреварвам с тях? Та те дори не обичат да тичат. Не, те само се разхождат. Говорят си, забавляват се. Ето – един от тях пуши цигара, друг ближе сладолед, трети похапва чипс, четвърти носи биричка в ръката си. Смеят се, усмихват се, щастливи са. Това ме кара да се чувствам малко по-добре. Или пък не... Вече не знам. Викам ги. По име. Крещя с последните ми останали сили, като същевременно не спирам да тичам. Но те не се обръщат. Чакайте, не си отивайте! До вчера бяхме заедно от сутрин до вечер, а сега дори не се обръщат на виковете ми.

Вече усещам умората. А  бягам едва от 22 години, не би трябвало да е така... Поемам дълбоко въздух и започвам да дишам тежко. Мускулите ми крещят от болка. Устните ми са напукани, отчаяно желаят вода. Цялото ми същество е изпълнено с едно-единствено нещо – желанието за почивка. Стига толкова, искам да си почина! Но не мога. Трябва да настигна приятелите си. Искам да съм с тях. А те са толкова далеч. Вече едва ги виждам в далечината. В този момент една жестока мисъл ме обсебва. Тичам сам. Няма никой около мен. Преди поне имаше хора около мен – там, от другата страна на реката. И от време на време имаше мост, и там се засичах с тях. Беше приятно.

Но как стигнах до тук? Как съм толкова назад от останалите? Едно време не беше така. Като дете тичах много бързо. Другите бяха доста по-назад от мен. Кога изведнъж се озовах последен? Да не би от моята страна пътят да е по-дълъг? Не, не може да е това. Движа се от правилната страна – от дясната страна на реката. Всички казват, че това е правилната страна, че от нея трябва да се движа. Тя водела до успеха. Ама кога ще стигна до този успех? Останалите тичат от другата страна. А там пътят е прав и равен и няма дупки. А тук е каменливо и непрекъснато се препъвам. Но ми казаха, че трябва да мина оттук. И аз го правя. Цял живот слушам какво ми казват останалите. Прави това, прави онова. И аз го правя. От другата страна не спазват никакви правила, а и явно не им пука. Как тогава са толкова напред? Не е честно...

Целият съм облян в пот. Едва се сдържам да не се сгромолясам на земята. Но не, не мога да си позволя това в момента. Не мога да се отпусна. Умирам от жега. Вече се замислям дали да не се хвърля в реката. Ако се движа по течението на реката, то би трябвало така да настигна останалите. Но също така може да се удавя, а аз не съм много добър плувец. Пък и с моя пуст късмет ще се окаже, че тичам срещу течението на „Живот“-а.

Не, няма да се предам. Няма да избера и варианта с плуването. Ще продължа да бягам. Бъркам в джоба и сменям песента на АйПода си с някоя по-надъхваща. Това трябва да ми даде сили. Поне временно. Да, действа... Вярно е това, което Хората казват – с песен всичко е по-лесно. Хората обикновено са прави. Жалко, че рядко се заслушваме в думите им. Чуваме какво ни казват, но не винаги го правим. За сметка на това слушаме други хора, а те не винаги ни мислят доброто.

Отново виждам в далечината приятелите ми. Ще ви настигна. Някой ден...

Смисълът на сънищата

Кога за последно сънувахте? Предполагам повечето от вас ще кажат, че е било предишната нощ. Но кога наистина сънувахте, имам предвид истински сънища, от онези образните. Сънища, които са толкова реални, че ти е трудно да ги отличиш от реалността. Чак да се питаш дали наистина това се е случило, или е било само сън. Ето, това за мен са истинските сънища. Е, кога за последно сънувахте истински?

На мен това ми се случва всяка нощ. Необяснимо е. Поне за мен. Сигурно някой американски психиатър срещу 500 долара на час може да ми обясни защо това се случва. Но не това е важно сега, не причината. А фактът, че всяка нощ съзнанието ми е в друга реалност, и то толкова истинска...

Сега вече знам истината. Знам защо сънуваме. И ще ви кажа защо. Един въпрос винаги ме е вълнувал – защо родителите разказват на децата си приказки – за принцове и принцеси, за далечни царства, за несметно богатство, за приключения. Какъв е смисълът на това, след като 98 % от нас никога няма да имат това, за което се говори в приказките. Какъв е смисълът, след като животът на повечето хора минава в скучно сиво ежедневие – подготовка за работа, пътуване за работа, работа, прибиране от работа, спане, пак на работа. Признайте си, едва ли това сте очаквали да бъде 5/7 от животът ви когато сте били на 8 години. Естествено, че не, очаквали сте да правите нещо вълнуващо и разнообразно, да сте принц или принцеса като в приказките. Но сега вече ми е ясен смисълът на съня. Той те отвежда там, където не можеш да бъдеш, можеш да правиш това, което искаш, да бъдеш, с човека, който искаш да бъдеш, да бъдеш това, което искаш да си. Това е просто начина, по който съзнанието ни функционира. Това е начина съзнанието ни да се прочисти от всичките негативи, събрани през деня. Представете си да не съществуваше съня. Просто да спим. Или по-лошо, да сънуваш истинския живот. Нима искаме да сънуваме как по цял ден циклим пред монитора, захапали с пръсти клавиатурата? Разбира се, че не. Ето тук идва на помощ бог Морфей.

Естествено, сънищата могат да бъдат нож с две остриета. Те могат да бъдат натоварващи, което въобще не е приятно. Сънят може както да те зареди с енергия и положителни емоции, така и да те изтощи и да ти развали деня. Чудя се кое ли е по-лошо – да страдаш от безсъние или всяка вечер да сънуваш кошмари? Аз лично бих избрал кошмарите. Сънищата са нещо, от което за нищо на света (поне в момента) не бих се отказал. Не, не бъркайте спането със сънищата (въпреки че аз много обичам да спя – признавам си, мързел съм). Сънищата са единствената приказна реалност, която аз познавам, и не бих я разменил за нищо, произведено от човешка ръка.

Тук някъде сигурно вече сте отегчени до смърт и се чудите защо пък този ни занимава с неговите размисли за сънищата, пък и на всичкото отгоре ни казва все неща, които знаем. Стойте, заслужава си. Е да, може би не очаквахте това, когато прочетохте заглавието на статията. Не мога да ви кажа какво означава ако сте сънували, че ви сърби дясната или лявата ръка. На пари ли е, на лошо ли е, не знам. Знам само, че вярвам на пророците. Вярвам им, че това, което говорят, наистина го вярват. Защото ако сънуваш нещо толкова истинско, наистина може да си помислиш, че това е бъдещето. Нещо с толкова много подробности и толкова детайлно, сякаш наистина си там. А сега се поставете на мястото например на един прост свинар на име Ивайло. Той много иска да стане цар и да победи татарите. Напълно възможно е наистина този Ивайло да сънува Бог и той да му казва да поведе българите на въстание. Защо да не е възможно и Жана д‘Арк да сънува Господ, който да я кара да поведе французите към победа над Англия в Стогодишната война? Когато бях дете, мислех, че това са пълни измишльотини. Но сега им вярвам. Тези хора наистина са мислели ,че  говорят с Бог, просто реалността на сънищата им ги е накарала да вярват в това.

Сега се сещам за един подходящ за тази тема филм – „Ванила скай“ с Том Круз. Та там именно ставаше на въпрос как в близкото бъдеще хората могат да изберат да се затворят в машина за сънища и дори да ги контролират. Изкушаваща оферта всъщност, като се замисли човек. Но до тогава, до това близко бъдеще, все още има време. До тогава просто не ни остава друг избор, освен да се борим с реалността такава, каквато е. Може би това е смисълът на живота – непрекъснатата борба с ежедневието, с трудностите; може би затова човекът е доминиращият вид на тази планета - защото оцелява въпреки всичко. Повечето хора успяват да се адаптират към това, към борбата с ежедневието. Но не и аз. За такива като мен просто не ни остава нищо друго, освен нощта. Тя е спасението. Тя е червеното хапче, което Морфей предлага на Нео. Тя е изходът от системата. Само в сънят може да видим колко дълбока е наистина заешката дупка. Жалкото е само, че на сутринта ни се налага да изпълзим от тази дупка и отново да се борим със сивотата на реалния живот. И не ни остава нищо друго, освен докато пътуваме в автобуса да си повтаряме „има нещо нередно в този свят“...

Магическият пуловер

Казват, че животът е несправедлив и че съдбата е кучка. Но дали това е истина? Ще ви оставя сами да се убедите в това. Така както се убеди главният герой на настоящата история. Този път това не е Мишо, въпреки че и той е част от случката. В центъра на събитията този път се оказва едно от аверчетата на Мишо, а именно колоритният образ Коце Астиката. Ако преди това сте чували за него, то едва ли сте го запомнили с хубаво. За разлика от останалите батенца, Коце Астиката нямаше божествено напомпано тяло, изваяно благодарение на множество сложни комбинации от химически елементи, известни сред бодибилдърите още като "зоб". Коцето беше голямо дебело момче с лоши хигиенични навици, състоящи се в отказа му да се къпе по-често от веднъж седмично. Много от вас ще се учудят, но все още има хора, които се срещат с вода и сапун само в неделя (или по празници). Коце Астиката беше един от тях. В резултат на това негово убеждение, че от честото къпане ще мухляса, от него се носеха всякакви човешки и най-вече нечовешки миризми, от които дори най-негнусливите хора получваха гърчове и изпадаха в болезнена агония. Коце Астиката беше като химическа бомба - ако си на дистанция, по-малка от 20 м от него, то неизменно ще се замислиш да си купиш противогаз или най-малкото да си сложиш щипка на носа. За батенцата това ВЕЧЕ не беше проблем, тъй като в резултат от честите им срещи с Коцето бяха загубили възможността да усещат всякаква миризма - всички рецептори за мирис си бяха отишли безвъзвратно. Но не така стоеше въпроса с хората, които го срещаха за първи път. Повечето от тях гледаха да се измъкнат от неговото зловонно влияние по най-бързия възможен начин - инстинктът за самосъхранение на човек е по-силен от каквото и да е, повярвайте ми. И все пак и Коце от време на време се уреждаше с мацки - все пак беше приятел на Мишо, няма как иначе. Всъщност първопричината за успехите на Коцето с жените (доста редки трябва да отбележа) се коренеше в дебелия му.... портфейл. Явно по някакъв начин златотърсачките успяваха да пренебрегнат погнусата от вида и най-вече миризмата на Астиката. И то само и само да се уредят с малко пиене на аванта. Но дори тези жени имаха някакво достойнство и за нещо повече трудно се навиваха и то само ако са изстинали и им е запушен носа. В противен случай просто си изповръщаха стомаха в мига, в който Коцето си сваляше дрехите.

Но стига съм ви занимавал с персоната и благоуханието на Коцето. Време е да се впуснем в същността на историята ни. А тя отново (о, чудо, не очаквахте, нали?) се развива в българския Содом, а именно Студентски град. Една сутрин - сутрин е силно казано - 11 часа си е почти обед, както Мишо си пиеше кафето и пушеше сладко-сладко цигарка и разцъкваше Фейсбука, той откри нещо неочаквано, от което очите му щяха да изскочат. Беше получил покана за "Салфетка парти - 100 безплатни пакета салфетки" в една от чалготечниците в развратното студентско градче. Мишо се беше абонирал за абсолютно всички турбо-фолк заведения в Студентски - все пак трябваше да е в крак със събитията. Пък и не само това - поставете се на негово място - обожаваш чалга, а в т.нар. "кампус" има прекалено голямо количество от клубове, в които пускат твоята музика. Не е лесно да направиш избор. Затова той трябваше да се информира навреме кое ще е най-подходящото за тази вечер място за унищожаване на безмерни количества алкохол с неизвестен произход. След като видя поканата за събитието, Мишо падна на колене и започна да благодари на Господ за подаръка, който му беше направил. След няколко минути на благодарствени молитви и сълзи от радост, Майкъл успя да събере сили и стана на крака. Посегна към телефона и веднага набра номера на авера си Боро Танцьоро. Не му отне много време - беше му в номерата за бързо набиране, при това преди тези на родителите му. Единственият номер, който беше "с предимство" пред този на Боро, беше номера на Ориент 33 (по разбираеми причини). Борис естествено веднага се съгласи да посетят въпросното мероприятие и се зае да уведоми и останалите батенца за предстоящото напиване. Коце Астиката последен научи за плановете на Мишо и Боро. Но не смяташе да си губи времето. Хапна набързо няколко пържоли, половин хляб и 3 чинии с мусака - колкото да залъже глада, и се отправи към Мола (историята мълчи по въпроса кой от всичките). Трябваше му нова дреха - такова нещо като "Салфетка парти" се случваше твърде рядко и си беше нещо като празник. Стана му малко тъпо, че може би ще трябва да се изкъпе, а все пак не беше неделя. Но реши, че няма да се остави това да му помрачи деня, и по-важното - вечерта.

Коцето започна да се чуди какъв да бъде новият му тоалет за напиването. Риза ли да бъде, тениска ли, блуза ли? Трудно му беше да вземе решение. Най-накрая, след 1 час обикаляне по магазините в Мола (дами, един час пазаруване за мъжете е предостатъчно!) Коце Астиката се спря пред една витрина и ахна от удивление. Да, това беше - идеалното облекло за вечерта - плетен пуловер. Поне така Коцето щеше да се различава от Мишо, Боро и останалите млади алкохолици от компанията. Астиката си каза "Стига!" (всякаква прилика с реклама на кисело мляко за жени със запек е случайна). "Край на дискотечните ризи, вече пуловери ще нося" заяви гордо нашият герой и се оригна на мусака толкова силно, че за малко да повърне. Трите момичета, които минаваха покрай Коцето забързаха крачка и си запушиха носовете.

Дойде вечерта. Батенцата направиха събрание на "тяхното място" - кварталната кръчма "Мазното кИфте". Набързо направиха плана за напиването, който се състоеше в поръчването на няколко бутилки уиски и хвърлянето на много много салфетки. След това си поръчаха по няколко ракии за отскок, които бяха светкавично донесени от кръчмаря бай Ставри, който мога да опиша най-кратко с две думи: див селянин. След това поеха към Стюдънт Сити и заветната чалготечница. Батенцата набързо завзеха сепарето както Аспарух - Онгъла. Но ще попитате в коя дискотека? Е, не познахте, Задругата на Ориент 33 беше сменила бърлогата си. Местонахождението на въпросното "Салфетка парти" беше друга дискотечница - Плаза. Може да я знаете и под други имена - Страната на изгряващите боеве, Клубът на скучаещите комплексари, "Пий & Бий" клуб и още много др. Клубът има една много специфична особеност - пред него винаги стават побоища, ама винаги, нямаше вечер без да няма бой. Но това се смяташе за нещо нормално. След като си отишъл в Плаза, значи трябва да си готов за бой. И задължително се обикаля няколко пъти цялата дискотека като църква на Великден, като това трябва да става със съответната походка. Която да отбележа батенцата бяха отрепетирали перфектно. А тя не е много сложна - просто се надуваш колкото се може повече и вървиш все едно имаш дини под мишниците. Дори да не си здраво копеле, трябва да изглеждаш като такова и задължително, ама задължително трябва да гледаш лошо. В противен случай се превръщаш в потенциалната жертва на някой комплексар и си набелязан за бой, понеже си слаб противник.

Дотук с правилника за поведение във въпросното заведение. Нека прескочим към същността на историята. И така, батенцата се настаниха на сепарето, а "купонът" вече беше в разгара си. Навсякъде подскачаха нагримирани момиченца като млади антилопи, чакащи някой лъв да ги нападне. А лъвовете в заведението бяха повече от цяло стадо - беше си направо "Наденичка парти", а не "Салфетка парти". Няма как да не отбележа, че лъвовете не се движат на стада - ама това е съвсем друг въпрос, който въобще не ни интересува в момента. Мишо, Боро и останалите батенца започнаха да оглеждат "мат'риала". Естествено всеки от тях изпълняваше коронния си номер. Югио беше с лъскава тенисчица Енерджи, която скриваше хърбавото му тяло, и правеше някакви диви хаусърски движения, характерни за наркоманските среди в Червило. Тошо Пиката показваше колко много държи на пиене и пиеше чаша след чаша като силно ги удряше в масата - не съм виден биолог, но мисля, че по този начин приматите показват силата си. Боро показваше танцови умения, изключително специализирани в стила "мазен кючек". Мишо пък непрекъснато вдигаше ризата си и показваше коремните си мускули, позирайки наляво-надясно с надеждата някоя пияна празноглавка да забележи богоподобното му тяло. Само Коцето седеше на сепарето и гледаше тъпо, пиейки поредната бира. Естествено - самичък. В един момент обаче всичко се промени. Коце реши, че е време и той малко да се раздвижи и стана. И тогава сякаш времето спря. Всички погледи бяха вперени в него. Коцето изглеждаше... красив. Пуловерът скриваше по някакъв уникален начин шкембето му и правеше Астиката да изглежда здрав. Женорята започнаха да го изпиват с поглед. "Уау, к'ъв е тоз убавец, до сИга нИ съм го виждълъ тоз" отбеляза доста на място някаква дива аграрка, натруфена с 3 килограма грим. Мишо и Боро бяха в шок. Такова развитие на вечерта не бяха очаквали. Момичетата, с които си приказваха, се махнаха от тях и отидоха да си говорят с Коцето. Накъде отиваше света, по дяволите?! Момичетата не само отидоха при Астиката, ами и останаха при него. Дори мъртвопияният Тошо се учуди при вида на тази картинка, въпреки че му отне около 3-4 минути докато фокусира. Батенцата се опитаха да реагират адекватно на ситуацията. Трябваше бързо да си осигурят женска компания - не може така Коцето да ги победи в собствената им игра. Но вече никакви номера не вършеха работа. Нито стероидните мускули на Мишо, нито кючеците на Боро, нито педалските пози и стойки, които правеше Югио. За Тошо няма какво да говорим - той вече беше заспал на сепарето и хъркането му почти заглушаваше музиката в дискотеката.

Така течеше бавно-бавно вечерта - на Мишо, Боро и Югио им се стори, че мина цяла вечност, докато Коцето си лафеше с мацките, а те седяха и гледаха тъпо, рискувайки да станат неволни участници в пиянско меле с тумба комплексари. Но както казах, съдбата е кучка, и беше ред на Коце Астиката да се убеди в това. Както знаете, медалът винаги има и обратна страна. Пуловерът имаше магическо действие върху тялото на Коце, но имаше един доста голям недостатък - беше доста дебел и караше нашия герой да се изпотява и то доста стабилно. А това не беше никак добре. Коцето упорито отлагаше момента, в който ще свали пуловера си. Той много добре знаеше, че въпросната дрешка го правеше привлекателен за жените, но  събличането й беше въпрос на време и той само отлагаше неизбежното. Стана 3 часа. В дискотеката вече не се дишаше - миризма на пот, цигари и алкохолни изпарения беше изпълнила въздуха в клуба. Колкото и да не му се искаше да го прави, Коцето най-накрая свали пуловера си и остана по черния си потник, купен от Илиянци за 3 лв. Това беше и преломната точка във вечерта. Силна миризма на некъпан човек удари в носовете мацките, които си говореха с Коце. Това, което ги удари още по-силно беше чувството на погнуса, предизвикано от добре очертаното в черния потник шкембе на Коцето. Момичетата мигом си плюха на петите и изчезнаха. И всичко си беше по старому. Мишо и Боро веднага си намериха нови дружки, на които да разправят за пиянските си подвизи. Югио пък заформи сериозен спор с някакъв друг наркоман на тема амфетамини или екстази е по-подходящо да се взима на хаус парти. Само Тошо не обръщаше внимание на никой и спеше завит с на Коцето пуловера. А самия Коце поглъщаше поредната бира и ругаеше целия свят за несполуките си. Но всъщност никой не му беше виновен. Истината беше пред очите му, но той не искаше да я признае - самичък си беше виновен. Така просто стоят нещата в живота - миришеш ли - къпеш се, дебел ли си - спортуваш и отслабваш. Всичко друго са оправдания.

А, да, замалко щях да забравя. Малко, не, всъщност е доста некоректно и неморално няколко дни след като младо момче е било наръгано с нож в общежитие, в дискотеката да пускат хитовете "Забий ми ножа" и "Сандокан мале с двата ножа"...

Холивуд и гръцката митология

Напоследък Холивуд ни залива с филми, базирани на гръцката митология. Естествено тези филми (в повечето случаи) са напълно безсмислени и украсени по американски. И това в някаква степен е нормално. Но последният такъв филм, който гледах, направо ме отчая.

Става дума за филма "Войната на боговете" (Immortals). Простотията, която ни залива в този филм, е отчайващо много. Препоръчвам ви, в никакъв случай НЕ ГО ГЛЕДАЙТЕ!!! Това са 2 часа от живота ми, които са безвъзвратно и безсмислено изгубени и които никога няма да си ги върна.  И така, хм, откъде да започна. Началото - показват ни някакви оракули/гледачки/ясновидки - 4 на брой. Но странното е, че едната от тях (главната героиня) е индийка!!! Индийка, в гръцката митология... Става и по-зле, другата е, забележете, някаква азиатка (китайка най-вероятно). Не знаех, че китайците присъстват в Древна Елада. Омир сигурно се обръща в гроба си...
Но помията не свършва с това, ооо не, тя тепърва започва. Титаните (един от които както знаем е Кронос - баща на Зевс) са представени като някакви грозни черни хора, затворени в някакъв куб и захапали някаква пръчка?! Е като са титани, не трябва ли поне да са огромни? Еми според режисьора (някакъв мазен индиец - аха, ето и причината главната героиня да е индийка, сигурно е една от 15-те му дъщери) явно не. Какво по дяволите знаят индийците за гръцката митология, да си гледат там Кришна, Вишну, Кали и другите извращения, да си къпят кравите в свещената река Ганг и да си правят Боливудски филми (Боливуд е индийския Холивуд ако не знаете).
Така, малко се отклонихме към Индия, но няма как. Следващият идиотизъм - а, да, виждате ли, титаните могат да бъдат освободени с някакъв мега мощен лък с малоумно име. И ако бъдат освободени, най вероятно ще унищожат света - поне според сценаристите. Които впрочем са гърци, или поне имат гръцки имена. Най-вероятно от онези американски гърци, които не знаят и една дума на гръцки. Да, миналото лято срещнах такива, когато им пуснат гръцка музика, седят и гледат като тапири докато пияните българи играят сиртаки (не знам дали така се пише, ако съм сбъркал - простете ми). Горките гърчоля, чак ги съжалявам - това родителите ти да не те научат на родния им език си е направо светотатство. И така според тези гръцките сценаристи титаните ще унищожат света. Е според древните елини титаните са владеели света преди Зевс, и о, ЧУДО, света си е цял-целеничък.

Следваща идиотия - Зевс изглежда на около 25 години, въпреки, че навсякъде в Древна Елада той е изобразяван като възрастен мъж с брада, с мълния в ръка. Е, тука се бие с меч, защо са му тия тъпи мълнии. А, и не само това, ами той и останалите корави копеленца от Олимп (които са едва 5-6 човека на брой - явно сценаристите познават само толкова от боговете на Древна Елада) са облечени в златни брони, а тези брони са с релеф на коремните мускули. Откога и броните имат плочки? Все пак след филма "300" знаем, че всички гърци са имали перфектна преса, но пък чак и броните им, това наистина вече ми идва малко в повече... Освен това по едно време във филма Зевс взе че УБИ един от боговете си, най-вероятно Арес (не беше уточнено името на геройски загиналия - кой от сценаристите да се сети?!).

Идва ред и на главния герой. За целия филм разбираме за него единствено, че е яко нацепено копеле с красиви сини очички. И толкоз, нищо повече, никакви мотиви за действията, никакво развитие, абсолютно нищо - нещо като Мартин от "Под прикритие". Много е лошо когато някой актьор не се справя с ролята, а е направо трагично когато това е главния герой. Добре че е Мики Рурк в ролята на Лошия, че да спаси поне малко филма. Аа, сетих се още нещо за главния герой. Това е Тезей. По дяволите, защо намесвате един от най-популярните гръцки герои в тази боза. Пояснявам - става дума за мита за Тезей и Минотавъра. Е, във филма този мит е меко казано оакан, направо да си го кажем осран. Тезей нито е от Атина, нито е син на цар, нито пък отива на о-в Крит, за да убие Минотавъра (същество с тяло на човек и глава на бик) - абе сценаристите са се постарали да осерат всичко в този филм. Е, поне са се опитали да вкарат елемент от мита за Тезей - той наистина се бие с нещо като Минотавър, който всъщност се оказва някаква огромна нацепена батка с шлем във формата на кравешка глава.

Ето, дами и господа, как двама псевдо-гърци и един индийски сиганин (не съм расист, ама миришат, поне американските) могат да унищожат един иначе прекрасен мит от Древна Елада, където между другото е обяснено откъде идва името на Егейско море.

Но простотията в Холивуд не се изчерпва с това жалко подобие на филм. Има един, който е крайно малоумен. Филмът се казва "Язон и аргонавтите" (2000) и е продукция на Hallmark. Самият филм като качество не е нищо особено, но има едно избождащо очите недоразумение. Орфей е негър. Мамка му, Орфей е негър?!!!!! След гледането на този филм доста неща ми се изясниха. Сега вече знам, че тракийците всъщност идват от Африка и заедно с древните гърци са рапирали. Ооо да, Jay-Z и 50 Cent всъщност са потомци на траките. По дяволите, Обама е тракиец. Хаха, това никой не го е очаквал - българка - президент на Бразилия, тракиец - президент на САЩ. А, между другото очаквам в близките месеци да бъде открита гробницата на тракийски цар Тупак II Шакур или пък на неговия съперник от съседното племе - цар Notorious B.I.G.

Няма как да не пропуснем и любимия герой на всички в Холивуд - Херкулес. Искам да уточня едно нещо - такъв герой в гръцката митология няма. Името му е Херакъл. Както знаете римската митология е изцяло копирана от гръцката, само са сменени имената на боговете и героите (Зевс се казва Юпитер, Посейдон - Нептун и т.н.). А Херкулес е римският вариант на Херакъл. Така че когато на едно място се съберат Херкулес и една тумба гръцки герои, то да знаете - тук има нещо нередно. Все едно да видиш египетския Озирис редом до прабългарския Тангра. Но явно в Холивуд нямат нищо против да смесват различни митологии (дори и те да са идентични). Очаквам в следващия филм Христос да се бие с Буда или с богинята Кали. При това на 3D. Ще е велик филм - режисиран от Майкъл Бей ("Армагедон", "Пърл Харбър", "Трансформърс") - Христос ще има татуирано американското знаме на рамото си и ще се бие за демокрацията и свободата.

Списъкът с простотиите, базирани на гръцката митология, е доста дълъг. "Пърси Джаксън и боговете от Олимп", "300", "Сблъсъкът на титаните" и още много много филми. Единственият, който поне според мен до някаква степен е близък до гръцката митология, е "Троя" (2004). Вярно, че има доста разлики с "Илиада"-та на Омир, но все пак това е Холивуд, няма как.

Но гръцката митология е стабилна бизнес инвестиция, и тя вече си проправя път не само в кино-индустрията, но вече и в областта на видео игрите. Най-известната игра, базирана на гръцката митология, е поредицата God of War на гейм студиото Sony Santa Monica. В нея притежателите на Play Station 3 могат да влезнат в ролята на някакъв спартански цар на име Крейтос и с големите му шамари да набият Арес, Зевс и останалите гледащи ни отвисоко от Олимп богове.

Е, явно в скоро време блокбъстърите, базирани на митовете от Древна Елада няма да се изчерпят. Ето, задава се продължените на "Сблъсъкът на титаните" - "Гневът на титаните", естествено отново на 3D. Отново ще гледаме яки нацепени батки в ролята на гръцки войници (които се наричат хоплити, но не и според Холивуд). Абе важното е да има пуканки и кола в промишлени количества (и хотдози естествено), пък дали филмът има някакъв смисъл - е, това на никой не му пука.