Черно и бяло

Някога. Някъде. Някакво място – не си спомням какво беше. Дали беше бар... или в някакъв парк... или пък на брега на морето... Помня само как сърцето ми трепна щом я зърнах. Най-красивото момиче, което съм виждал през живота си. Всичко в нея беше истински прекрасно. Беше облечена в бяла копринена рокля, деликатно подчертаваща формите на тялото й. Кестенявите й къдрици се спускаха до раменете й и скриваха нежната й светла гуша. Съвсем леко пристъпваше от крак на крак, сякаш се чувстваше неестествено в меките си силиконови сандали. Носеше малък сребърен пръстен със светлосин кристал във формата на сълза. Духаше лек вятър, който често разрошваше косата й и запращаше по няколко кичура през лицето й. А когато тя се опитваше да ги приглади обратно зад ушите си, пръстенът на ръката й блещукаше с красива синкава светлина.

Набюдавах я внимателно, докато разговаряше с приятелките си. Не обичаше да бъде център на вниманието, а като че ли повече се наслаждаваше на историите на събеседничките си. От време на време групичката им избухваше в шумен и неудържим смях. Това бяха моментите, в които се чувствах като ужилен от 100 пчели едновременно. Големите й розови устни се изкривяваха в най-очарователната усмивка, която може да съществува на този свят. Усмивка, която беше способна да разтопи айсберг за секунди. Усмивка, на която се любуваха дори ангелите от небесата. Усмивка, която по някакъв необясним и магически начин ми връщаше обратно вярата в живота. А когато се смееше, очите й с цвета на морето така силно блестяха, че можех да се закълна, че в един момент дори излъчваха светлина.

Гледах вкаменен и не можех да повярвам на очите си. Това момиче нямаше как да бъде реално. Толкова красива, толкова нежна, почти... божествена... И тогава тя заговори... Има моменти в живота, когато усещаш, че имаш сили да се пребориш с всичко; когато всеки един проблем ти се струва дребен и незначителен; когато се чувстваш пречистен от всичкото зло на света. Такъв беше и този момент. Гласът й беше толкова сладък и мек... на границата на обсебващото. Затворих очите си и бавно дишах и издишвах, слушайки приказния й глас. Приятелите ми в този момент вероятно ме мислеха за луд, но това въобще не ме интересуваше. Чувствах се като Одисей, плавайки с кораба си край острова на Сирените. Знаех, че в момента, в който отворя очите си, ще отида при нея и нищо нямаше да може да ме спре. Бавно се приближих към момичето като сякаш не вървях, а се носех в облаците. И да исках, не можех да се върна назад... Тя вече ме бе омагьосала. Погледнах я право в големите й сини очи и след няколко мига успях да събера сили да й кажа единствено „Здравей“. Тя ме погледна смаяно, усмихна се за кратко и отговори съвсем спокойно:

-       К‘во искаш, бе, селяк?!

Черното коте

Всичките бяха бели и пухкави като новогодишен сняг. Най-сладките и красиви котенца на света. Джери, Марти, Сиси, Томи и Моника – всичките от едно котило. Не се задържаха дълго в магазина за животни. Собственикът предвидливо ги държеше в една голяма стъклена клетка точно зад витрината на магазина. Всички минувачи им се възхищаваха щом минеха покрай тях. Малките дечица дърпаха майките си за роклите и ги молеха да им купят някоя от животинките. А девойките тайничко се надяваха, че техният любим ще ги зарадва с най-пухкавия подарък за 8-ми март. Само за седмица и петте котенца бяха продадени.

Не такава обаче беше съдбата на най-малкото им братче – Лъки. Той беше пълна противоположност на останалите котенца. Лъки беше малко хърбаво коте с проскубана козина и най-тъжните очи на света. Беше изтърсакът в котилото и (за разлика от братчетата и сестричетата си) беше черен на цвят. Лъки беше болнаво коте още от раждането си. Колкото и храничка да ядеше, все не успяваше да напълнее и ребрата му винаги изпъкваха. На всичкото отгоре очите му рано-рано промениха цвета си към зелено-кафяво и загубиха обаянието си. Докато неговите братчета и сестричета омайваха от витрината купувачите с морскосините си очи, Лъки седеше затворен в една клетка на дъното на магазина. Собственикът Иван, колкото и да обичаше животните, си беше търговец и знаеше кое се продава и кое - не. Затова и не смееше да показва Лъки много-много на купувачите – не искаше да ги отврати.

И така се нижеха дните един след друг. Белите котенца отдавна бяха напуснали магазина с нови стопани. А Лъки стоеше затворен в клетката си и купувачите идваха и си заминаваха без да го поглеждат. Срещаха се и такива, които искаха да го вземат. Но те бяха твърде малко и бяха все малки дечица, които от умиление и състрадание искаха да помогнат на черното котенце и да се грижат за него. Не така обаче мислеха техните майки, които смятаха, че Лъки е пълен с болести и паразити, и не позволяха на децата си да го вземат.

Един ден търпението на собственика на магазина се изчерпа. Лъки вече няколко месеца стоеше в магазина и никой не искаше да го купи. Иван си направи равносметка, че вече е на загуба от храната за животното и реши да го разкара от магазина. Сложи го в един сак и по пътя към дома си го остави в една малка тъмна уличка, като го залъга с половин купичка храна. Така Лъки откри своя нов дом – стар изоставен кашон, който преди години служеше за подслон на един клошар. Намираше се в същата тази уличка, в която го остави Иван. Лъки беше наивно коте и смяташе, че някой ден собственикът на магазина ще се върне за него и ще му намери истински дом. И така всеки ден той чакаше ли, чакаше да се върне Иван. Ден след ден, седмица след седмица, месец след месец – надеждата малко по малко умираше. Накрая Лъки се предаде и спря да чака. Осъзна, че трябва да се справя сам, без стопанин. Но как щеше да го направи?

Хората все казват, че „красотата ще спаси света“. И това е така - лесен е животът за съществата, надарени с красота. Какво можем да кажем, обаче, за всичките животинки на този свят, на които им липсва красота? Никой не обича грозните неща и всеки гледа да ги избягва. Не беше лесен и животът за едно грозно проскубано коте, каквото беше Лъки. Нямаше си собственик, който да го храни и затова му се налагаше сам да си търси прехрана. А това беше непосилна за него работа. Всичките котки и кучета от квартала бяха по-силни от него и почти винаги му отнемаха храната, ако Лъки успееше да си намери такава. Често му се налагаше да си легне вечерта в кашона без да е хапвал нищо цял ден. Тогава, поне за кратко през нощта, Лъки беше щастлив. Горкото животно обожаваше да спи, защото сънуваше прекрасни сънища. Всяка нощ беше на различно място и правеше различни неща: играеше си с кълбо прежда, гонеше мишки, боричкаше се с други котета. Но винаги едно нещо присъстваше в съня му; едно нещо, което той никога не бе имал – стопанин. Едната нощ ще бъде някое момче, на следващата – момиче, на третата – възрастна жена. Ликът на стопанина всеки път беше различен, но важното за Лъки беше, че той никога не бе сам в сънищата си. Затова и мразеше утрото, защото новият ден му носеше само терзания и мъки. И чакаше с нетърпение да дойде нощта, за да може да сънува отново.

Обикновено дните на Лъки преминаваха скучно - най-вече в търсене на храна. Обикаляше из кофите за боклук по цял ден и се надяваше да открие нещо, което да става за ядене. От време на време се качваше на покрива на някоя сграда и наблюдаваше с интерес хората, които минаваха по улицата. Но най-много обичаше да ходи в градския парк, където имаше едно много високо дърво. От върха му се откриваше прекрасен изглед към езерото в парка. Затова и черното коте обожаваше да се качва там - за да гледа всеки ден залеза и да мечтае. Но гледката не беше единствената причина Лъки да се качва на това дърво. То се намираше точно в края на парка и от другата страна на улицата имаше жилищен блок. Там, в един от апартаментите, живееше Моника, сестрата на Лъки. Всеки ден той я гледаше как се припича на слънце на терасата на собствениците си и бленуваше да има нейния живот. Тя пък се правеше, че не го забелязва. Моника не искаше да си спомня за хърбавото си малко братче и се наслаждаваше на всички удоволствия, които й бяха осигурени. Не я интересуваше, че Лъки стоеше гладен и мизерстващ на няколко метра от нея.

Минаха още няколко месеца. Дойде зимата и пухкав сняг обсипа улиците. Черното коте продължаваше да живее в стария кашон, въпреки че нощите бяха ужасяващо студени. Беше краят на декември и хората се готвеха за Коледа, но Лъки не споделяше празничното им настроение. Вече цяла седмица не беше ял нищичко, а и студът го беше направил болнав. Прибра се в кашона си и се сви на кълбо, целият треперещ. Навън духаше пронизващ леден вятър, който полуразрушеният кашон трудно спираше. Сънят, умората и треската вече побеждаваха Лъки. Преди да заспи, той си пожела само едно нещо – да не се събужда никога повече. Поне веднъж желанието му се сбъдна.

Спи сега, коте! Спи и не се събуждай! Този свят е жесток и в него няма място за нежните души.

С БДЖ: дотам и обратно

В един ужасен зимен ден ми се наложи да се прибера до родното си място. Работата, която трябваше да свърша, беше спешна, и за мое голямо съжаление всичките автобусни билети бяха разпродадени. Оставаше ми само един избор – един колкото легендарен, толкова и зловещо-примитивен транспорт – БДЖ. Никога не съм се плашил от истории за призраци, но от това, което съм чувал за нашите железници, винаги са ме побивали тръпки. Когато бях малък дори майка ми ме плашеше с БДЖ: „Ако не слушаш, ще те кача на пътническия влак!“. Уви, не успях да се оттърва от този страх. Винаги когато можех, избягвах влаковете. Сега, обаче, нямах тази възможност.

И така, отправих се аз със свито от ужас сърце към Централна гара. Е, какво толкова пък – влак като влак, едва ли се различава много от пътуването в метрото. Едва ли яде хора, пък било то такива от провинцията. С всеки изминат метър уплахата в мен нарастваше. Беше леденостуден януарски ден и навън беше не повече от -10°C. Бях целият премръзнал и прекрачих прага на злокобната сграда с намерението поне малко да се стопля. Не бях ни най-малко подготвен за предстоящите събития. Още на първата крачка ме лъхна най-студеният вятър на света. Температурата в чакалнята беше по-ниска и от тази на Южния полюс. Може би беше халюцинация, причинена от студения въздух, но ми се стори, че видях няколко пингвина да си строят иглу, а отнякъде се чу вълчи вой. Разтреперах се от страх и замалко да напълня гащите. За мое щастие тъкмо навреме си свалих шапката и слухът ми се проясни. Така установих, че вълчият вой всъщност беше гласът на фъфлещата дикторка, която съобщаваше заминаващите и пристигащите влакове.

Не трябваше да губя и секунда в арктическата чакалня и се насочих към най-близкото гише. Търпеливо зачаках да дойде моя ред и когато това се случи, открих, че освен Наполеон и други хора също притежават дарбата да правят по няколко неща наведнъж. Така например продавачката на билети успяваше едновременно да яде чипс, да решава судоку, да гледа турски сериал по телевизията и да продава билети. Усмихнах се и с възможно най-учтивия си глас поисках един билет за Експреса „Чайка“. Жената само ме погледна с дясното си око (лявото следеше историята на Мехмед и Фатидже) и троснато отвърна:

-          За „Чайката“ бЕлети не продавам. Отиди на гише Еденаесе (11).

Малко по малко доброто ми настроение започваше да ме напуска. Насочих се към въпросното гише и с голямо задоволство установих, че опашката беше само от около 15 човека. Този път чакането беше по-краткотрайно спрямо предишното, но въпреки това арктическият климат втвърди носните ми секрети и формира сталагтити и сталагмити в дясната ми ноздра. След 20 минути на опашката най-накрая дойде и моя ред:

-          Един билет до Карлово, моля.

-          Карлово?! Т‘ва пък къде е? – продавачката ме погледна учудено и се почеса по брадата. Тук е моментът да уточня, че жената зад гишето умело оборваше тезата, че само мъжете имат мустаци. В интерес на истината тя притежаваше прекрасно оформено „катинарче“, на което дори Ники Кънчев би завидял.- Да не би да имаш предвид село Карлуково? То е в нашия край, там до Луковит.

-          Карлово! Град Карлово... родното място на Левски – опитах се да поясня, но продавачката продължаваше да ме гледа с празен и недоумяващ поглед. – „Чайката“ минава оттам по пътя за Бургас, преди Казанлък е.

-          Ааа, така кажи, бе, младеж! Кой пък помни къде е роден Левски... Аз да не съм учителка по история...

И така, след адски мъки успях да се сдобия с ценната хартийка, по-известна като билет за влака. Насочих се към перона и за първи път днес извадих късмет – влакът вече беше композиран. Качих се в най-близкия вагон с надеждата да се стопля и като най-заблудения човек на света седнах в най-пълното купе. Твърде скоро щях да разбера каква катастрофална грешка бях направил. Не разбирам много от физика, но въпреки това ми се струваше странен фактът, че в купето имаше 6 човека, а температурата беше под нулата. Един от пътниците, възрастна жена, предвидливо си беше донесла одеяло и ме светна, че едва 20-30 минути след потеглянето на влака уж щяло да стане по-топло. Какво да правя – трябваше да почакам известно време докато възвърна усещането в пръстите си.

Чу се мощен рев (от мутиралата свирка на локомотива) и половинвековната композиция се отлепи от гарата. След няколко минути в купето се появи и кондукторът, носещ костюм последна мода – може би от преди Втората Световна война. Взе билета ми в ръце и за нула време го отбеляза като проверен – чрез иновативния и невиждан до момента метод от 21-ви век „леко скъсване в горната част“.

 Пътувахме спокойно в пълното купе когато изведнъж нещо странно започна да се случва – температурата наистина се покачваше. Някой беше пуснал парното и на всичкото отгоре то работеше! Постепенно обаче осъзнах, че медалът има и обратна страна. Само за няколко минути температурата се повиши с около 20 градуса. Следствията от този факт въобще не бяха благоприятни. Най-напред усетих, че нещо капе върху главата ми. Бързо открих източника – чантата, която мустакатият господин вляво от мен беше оставил над главата ми. Опипах косата си и с искрено отвращение открих, че веществото беше бяло на цвят и доста гъсто. В този момент с цялото си сърце се молех на Господ това вещество да бъде кобилешко мляко... или каквото и да е животинско мляко!

Приключенията ми, обаче, тепърва започваха. Бавно, но сигурно някаква отвратителна миризма започваше да се разпространява из купето. Възрастната жена с одеялото не показваше никакви признаци на живот и затова аз започнах да редя молитвите си за нейното здраве. Явно все пак някаква висша сила ме чу, защото след няколко минути жената се разбуди, разкашля се и обсипа мен и останалите пътници с бацили. За мое нещастие зловонието не спря, напротив – все повече се усилваше, и вече усещах ясно оттенъците на кисело. Съвсем скоро цялото купе смърдеше на развалено сирене и аз със швейцарска точност (въпреки сълзите в очите ми) определих източника на вонята. Беше брадясалият дългокос „джентълмен“, седящ точно срещу мен. Явно в някакъв момент този мил човечец беше решил да свали обувките си поради голямата жега и сега аз имах възможността да се наслаждавам на благоуханието на отдавна немитите му крака. Господ ме наказваше, но аз така и не разбирах защо. С оглед жестокостта на мъчението предположих, че в предишния си живот съм бил Адолф Хитлер или пък нахална конска муха, която е хапела само бездомни сирачета, докато просят.

В един момент вонята стана толкова силна, че внезапно в мен се зароди желанието да се поразтъпча. Изправих се, направих една крачка и с десният си крак стъпих в някаква малка локва. Проследих източника и открих, че това всъщност беше малко езерце от капки пот, стичащи се от шкембето на въпросния „джентълмен“, който си беше свалил обувките. Тук вече чашата преля и аз светкавично напуснах купето и реших, че ще прекарам остатъка от пътуването в коридора. Оказа се, че във вагоните на БДЖ има значителен трафик, в сравнение с който дори задръстванията по „Цариградско шосе“ бледнеят. Така например докато бях в коридора, на няколко пъти бях блъснат от пияни пътници, кондукторът ми чете конско, че му препречвам пътя, мургав левент се опита да ми открадне портфейла и не на последно място една дебела жена ме хвана (умишлено) за задника.

Имах чувството, че това беше най-дългото пътуване в живота ми. Когато най-накрая слезнах от влака, си обещах, че никога повече няма да пътувам с БДЖ. И това обещание беше разбито на пух и прах само след ден:

„Поради натрупаното количество сняг в прохода Гълъбец пътят София-Карлово ще бъде затворен за неизвестно време. Моля, използвайте услугите на БДЖ.“

Да му се не види и моят пуст късмет!

Призрак

„Призрак“... колко яко звучи! Идеалното заглавие за някое стихотворение, нали? Жалко само, че не мога да пиша поезия. Не че се справям с прозата де, ама поне си вярвам поне малко, че ми се получават нещата. Добре де, ако не друго, то поне ви привлякох вниманието с това заглавие, нали? Нали?!

Сега нека си представим, че след тези няколко реда вие все още не сте се отказали да дочетете това произведение. Знам, това е прекалено оптимистично предположение, но какво да направя – такъв съм си аз, вярвам в по-доброто бъдеще. Или поне вярвах. Когато бях жив човек, когато дишах, живеех и чувствах. Когато бях способен да изпитвам нещо. Сега нещата са по-различни. От мен остана само бледа сянка. Сега съм призрак. От онези с чаршафите, сещате се, нали – от детските анимационни филмчета. И на моя чаршаф има две дупки за очи. Само те ми останаха. Нямам тяло, нямам лице, нямам усмивка. Само очите ми останаха. Да гледам отстрани, да наблюдавам. И така, седим си двамата с дядо Йоцо, и гледаме, гледаме. Той поне не се плаши и не се отвращава от мен. Може би защото не ме вижда...

Има един проблем обаче. Чаршафът ми е нацапан. Някой разля портокалов сок върху него и сега е мръсен. Пу, да му се не види! За нищо не ставам. Явно и за призрак не ме бива. Ама какво да направя, исках просто шепа любов, капчица топлина, зрънце разбиране. Получих много повече. Чаша портокалов сок по чаршафа ми. А това изобщо не е хубаво. Защото чаршафът ми е мокър от шибания сок, а духа вятър. Нищо не усещам вече освен студенината на вятъра. Само тя ми остана да ми напомня, че съществувам. Иронията на съдбата – гадното студено януарско време да ти напомня, че не си умрял.

Като заговорихме за януари, се сетих за нещо. Казват, че на Богоявление небето се отваря и ако си пожелаеш нещо, може да се сбъдне. Та дойде уреченият ден (или по-скоро нощ) и зачаках аз, седнал на призрачния си задник, да се отвори небето. Чаках, чаках и заспах. Небето се отворило, че после се и затворило, а аз съм проспал всичко. По дяволите, защо проспах всичко най-важно в живота си?! Погледнах гневно към небето с призрачните си очи и се замислих. Дали има някой, който мисли за мен в този момент? Малкият принц поглеждаше нагоре в небето и знаеше, че някъде на неговата планета го чакаше неговата роза. Дали и при мен е така? Дали някоя роза, теменужка или пък коприва ме чака някъде?

Но замълчи, сърце, ти си само орган, който изпомпва кръвта! Ти си виновно за всичко това, което ми се случва! Колко по-добре щеше да ми е без теб! Щях да съм си як призрак, от онези готините, истински пич. Щях да си плаша хората наляво-надясно, да си разцъквам насам-натам и щеше да ми е забавно. Да, ама не! Нищо не ми се получава сега. Какъв призрак си, когато никой не те забелязва? Смешен, жалък, незабележим – ето какъв. Мислех си, че като плаша хората, ще им напомня, че все още съм тук, че все още не съм си заминал. Но уви, както всичките ми планове – и този се провали. И започнах да разсъждавам логично: сърцето е това, което изпитва чувства, а кръвта минава през сърцето. Значи частица от тези чувства остава в кръвта. Ако ходя да дарявам кръв, не само, че ще спасявам човешки животи, но и хората ще имат частица от мен, ще се докоснат до сърцето ми, ще узнаят какво изпитвам. Ако можех, всеки ден щях да дарявам кръв. Но не мога. Дори и един път не успях да даря. Отидох в центъра за кръводаряване, докторът заби иглата си в чаршафа ми и каза: „И сега к‘во правим? Портокалов сок ли ще даряваме?“.

Не ми остана друг избор. Направих единственото, което можех да направя. Взех лист и химикал и отидох при един просяк. Предложих му сделка – да запише думите ми, а аз ще изстискам портокаловия сок от чаршафа си в неговата чаша. Добра сделка, като се замисля. Надявам се, че просякът е свършил добре работата си. Надявам се, че някой е прочел тези редове и усетил капчицата от мен, с която са написани. Тогава ще знам, че не всичко е било напразно.

Но до тогава нямам нищо друго освен студения вятър. А той духа ли, духа. И някой ден ще се оставя да отнесе чаршафа ми нанякъде. Надалеч – по големия свят, на някой далечен и чужд бряг. Пък дано чаршафът ми там някъде оживее и отново стана истински човек.

Коледна терапия

-          Е, кой ще започне пръв? Може би господинът с червения пуловер? Вие май за първи път сте на наша сбирка, нали не греша? – Ръководителката на групата се усмихна и подкани с ръце Стойко да се изправи. – Не се притеснявайте, споделете проблемите си! Нали затова сме се събрали тук.

-          Аз.. ами... такова... малко ме е срам... ъъъ не знам как да започна... За пръв път ми е наистина. Ми аз.. щото... ми такова... Да, ъъъ... – Стойко се изкашля няколко пъти, събра малко кураж и започна да говори малко по-свързано. – Вижте, на мен проблемът ми е следният: страх ме е да говоря пред много хора, щото... ми де да знам и аз защо, просто съм много срамежлив. Ето, вчера отидох да си купя хляб в кварталния магазин и вътре беше пълно  с хора и аз не можах да кажа нито една дума на продавачката. Трябваше само да соча с пръсти и да показвам какво искам. Но докато тя разбере точно какво ми трябва, вече ми беше напълнила торбата с четири кутии цигари, торта, чипс, една купа с близалки, 3 глави червен лук (ама от най-големите), половин кило банани, три килограма храна за котки (ама „Уискъс“, от най-скъпата) и (не знам откъде го донесе) един чувал цимент. И аз понеже съм много добра душица, не можех да й откажа и купих всичките неща, нищо не върнах. Защо по дяволите ми е тоя чувал с цимент?!

-          О, да, разбирам Ви, господине, това наистина е много неприятно – ръководителката на дискусията г-жа Ценева каза тези думи с възможно най-мазната си усмивчица. – Но не се безпокойте, как Ви беше името? Стойко, нали? Не се безпокойте, само трябва да посещавате редовно нашите дискусии и ще се оправите. Коледа е, а на Коледа се случват чудеса, ще Ви излекуваме, господине! Също така искам да Ви помоля да минете през нашия магазин на излизане. Продаваме много добри изкуствени торове, а също и пестициди продаваме. Унищожават всякакви вредители: попови прасета...

-          Ама, г-жо Ценева, аз живея в апартамент, нямам никаква земя, за какво са ми тези изкуствени торове?!

-          Стойко, с риск да се повторя, пак ще Ви напомня: Коледа е. Не можете да ми откажете. Купете си малко торове, много са евтини. Обещала съм на съпругът си, че ще минете после през магазина да си купите... Нали не искате мъжът ми да стои и да Ви чака напразно?!

-          Да, да, добре, ще си купя, няма проблем... Ама аз... такова... не ми трябва много... ама добре де, ще си взема...

-          Идеално, идеално! Ето, скъпи приятели, последвайте примера на Стойко – поговорете за проблемите си, а след това в духа на Коледа, минете през магазина на мъжа ми и си купете малко „син камък“. Продаваме и сапун, домашно производство. Два калъпа – само за 10 лв. Невероятна промоция! – Г-жа Ценева плесна с ръце и прибра сивата си коса зад ушите. – Е, кой ще е следващият? Говорете, говорете, споделете!

Настъпи неловко мълчание в стаята. Всички наведоха поглед и никой не обелваше дума. Най-накрая младият Желязко стана и заговори:

-          Щом никой не иска да говори, явно пак аз ще споделям неволите си – думите на Желязко бяха посрещнати нерадостно. Хората от групата го познаваха достатъчно добре и оплакванията му всеки път ги отегчаваха безкрай. Някои от членовете на групата дори си шушукаха, че съквартирантът на Желязко опитал да се самоубие като скочи от терасата на блока, но успял само да си счупи единия крак. И всичко това заради неспиращите жалвания на Желязко. – Както всички знаете, аз имам проблеми с жените. Не мога да си намеря жена. Това направо ме изгаря отвътре, задушава ме. Чувствам се все едно огромна скала е паднала върху мен и ме притиска с всичката си сила. Не мисля за нищо друго, не искам нищо друго. Желая само капчица любов от някое женско същество!

-          Трудно ще стане, братле, грозен си колкото моя космат задник. Само че той мирише малко по-добре от теб – чу се глас от групата.

-          Жоро, и до теб ще стигнем. А до тогава, моля те, въздържай се от коментари! – този път в гласа на г-жа Ценева се четеше нотка гняв. – Желязко, моля Ви, продължете.

-          Напоследък всякакви мисли ми минават през главата – гласът на Желязко изтъня и той направи кратка пауза, за да събере сили да продължи. – Стигнах до извода, че проблемът ми с жените започна още от най-ранна детска възраст. В четвърти клас в часа по Литература написах есе на тема „Защо изпражненията са кафяви?“. Оттам насетне учителката ми ме намрази. Дори показа есето на директора, който се разплака от смях. Но не така реагира заместник-директорката. Тя и останалите учителки от тогава ме нарочиха като някакъв изверг, смятаха ме за някакво малко извратено копеленце. И най-лошото от всичко беше, че и до ден днешен не знам защо ла*ната са кафяви! – По бузата на Желязко потече сълза. Той я избърса с ръкава си и продължи. – После в университета нещата малко се пооправиха. Жените не спираха да тичат подир мен. Но в един момент просто реших да спра да им крада чантите. А сега... сега положението е трагично. Когато ме види някоя жена, направо се погнусява от мен. Някои дори тръгват да бягат от мен. Реших, че може би трябва да стана гей, но тогава забелязах, че и мъжете бягат. Всички хора бягат от мен. Мисля, че проблема се състои в това, че съм контрольор в Градския гранспорт...

-          Да, да, Желязко, може наистина да е в това проблема – г-жа Ценева изрече тези думи с доста отегчен поглед. – Мисля, че знам как да Ви помогна. Сменете професията, Желязко. Напуснете работа, отидете на село, купете си къща, нива, трактор. Можете да започнете още от сега. Нова година – нов късмет! Нали така? Съпругът ми ще Ви даде начален старт. Ще Ви обясни всичко за аграрния бизнес. И от него можете да купите най-добрите продукти за всеки един земеделец! – Отново неловко мълчание. Дори г-жа Ценева усети, че тук малко прекали с рекламата на магазина си. - Някой друг? Хайде, не ни остава много време, още един да се изкаже и ще привършваме! Мисля, че е твой ред, Жоро, обещах ти думата.

Дойде ред и на най-колоритния член на групата да разкаже за проблемите си. Жоро определено не изглеждаше като човек, който има нужда от помощ. Притежаваше някакъв дяволит поглед и устните му вечно бяха извити в някаква загадъчна усмивка.

-          Здравейте, хора! Казвам се Георги и съм тук, защото според приятелката ми обожавам да обиждам хората. Аз въобще не мисля, че е така и смятам, че съм си нормален човек. Но нали знаете кой командва вкъщи... Просто нямам избор. И затова съм тук всяка седмица, за да обяснявам колко лош човек съм. Но колкото и да съм лош, не съм чак такъв балък като Желязко. Жека, братле, препоръчвам ти да си направиш пластична операция. Истината е, че наистина си грозен, човече. А каквото и да си говорим, жените не харесват грозни хора. Г-жо Ценева, знаете, че съм тук по принуда и не Ви харесвам особено много. Затова ще Ви го кажа директно, тези изкуствени торове и пестициди си ги заврете там където слънце и луна не огряват. А ти, новият, Стойко ли ти беше името? Пич, ако искаш малко повече самочувствие, тук няма да го намериш. Най-много да си тръгнеш с една торба „син камък“.

-          Георги Тодоров, извинете се веднага или ще Ви изгоня от тук и повече няма да Ви стъпи кракът на наша сбирка. Знам, че точно това искате, но също така възнамерявам да говоря и с Даниела за това как се държите тук. Да видим тогава как ще реагира „шефът“ вкъщи! – г-жа Ценева беше почервеняла от гняв.

-          Добре, добре, извинявам се. Само недейте да говорите с приятелката ми, не искам скандали. Може би наистина малко прекалих. ОК, ще спра да гавря присъстващите тука. Но разбирате ли, то просто е по-силно от мен. Чувството за хумор имам предвид. Просто виждам толкова много балъци всеки ден и изпитвам нуждата да им обясня какви глупаци са. Ще се опитам да запазя добрия тон и на всеки от вас ще му дам добър съвет. Иване, знам, че имаш комплекси, че имаш големи вежди. Представи си, че са две големи пиявици, които изсмукват лошото от кръвта ти и те правят по-добър човек. Пацо, теб жена ти като те бие, просто я напусни. Ако не можеш да го направиш, просто изхвърли точилката в контейнера, за да може да те бие с нещо по-малко болезнено. Или най-добре спри да пиеш и да се прибираш на четири крака у Вас. Петя, ти твърдиш, че си лека жена и не можеш да отказваш на мъжете. Пробвай следващия път когато ходиш на дискотека да останеш трезвена. Не че ще отказваш по-трудно на тези, които искат да спят с теб, ама поне може да се прибереш с някой по-нормален. Или най-добре отидете на дискотека двамата с Желязко. Поне неговият проблем ще решиш и ще ни спасиш от мрънкането му. Росене, клептоман такъв, ако ще продължаваш да крадеш, кради от някой бижутериен магазин, не от нас! Така или ще забогатееш, или ще те опандизят. И в двата случая ще е по-добре отколкото сега. Знам, че ти беше човекът, който ми открадна химикала миналата седмица. Стефчо, ти си пристрастен към марихуаната, нали така? Човече, пред теб има два пътя – или спираш веднага тревата, или продължаваш да си пушиш и спираш да мрънкаш и да ни посещаваш. В единия случай ще станеш нормален човек, а в другия – толкова ще затъпееш, че поне ще спре да ти пука, че пушиш толкова много. Ако решиш да откажеш марихуаната, винаги можеш да се отървеш от ненужните количества като ги дадеш на мен. Мария, ако искаш да мъжът ти да спре да мирише толкова лошо, просто спри да му готвиш манджи с ужасяващо количество чесън в тях! И накрая искам да се обърна към всички: хора, Коледа е, обичайте се, вярвайте в чудеса, наслаждавайте се на живота, усмихвайте се и нещата ще се променят към по-добро. И ако все пак сте решили да купувате изкуствени торове, зарежете глупавия магазин на г-жа Ценева. Има един три пресечки по-надолу, където продават два пъти по-евтино.

Приказно село

Винаги съм вярвал, че съществува магия на този свят. По-романтичните персони ще ви кажат, че тя съществува в малките неща – любовта, усмивките, прегръдките, изненадите, подаръците, спонтанните неща; нещата, които ни правят щастливи, а не плащаме и стотинка за тях... Да, така е, съгласен съм с това. Но аз все съм си мислил, че съществува истинска магия, че съществуват всички приказни същества – елфи, дракони/змейове, самодиви, рицари и въобще всичките герои от приказките. Всичко това се оказа истина; оказа се, че съществува такова приказно място, и то в България!

Един ден от работата ми ме изпратиха да доставя пратка в едно село. През девет планини в десета, през девет гори в десета, през девет магистрали в десета... Така и не разбрах защо ме изпратиха в някакво забутано село, но ,както знаете, думата на шефа е закон и не се оспорва. След няколко часа пътуване по прекрасните български пътища най-накрая успях да стигна до заветното село с величественото наименование Горно Зидаромазачево. Не се подлъгвайте по името на това място както аз направих! Мислех си, че това ще бъде поредното обезлюдено село с порутени къщи на хора, избягали отдавна по градовете или в чужбина в търсене на прехрана и нормално съществуване. Но не беше така. Селото беше изпълнено с живот, от всяка къща се чуваха гласове и детски смях и по улиците беше пълно с хора.

Но нито къщите, нито улиците бяха обикновени. Нито пък обитателите на това място. Къщите всъщност повече приличаха на замъци. Оградите приличаха повече на крепостни стени, а пред някои от къщите дори имаше ровове с вода! И не само това. В някои от рововете имаше крокодили, кръвожадни лалугери и дори хлебарки с размерите на домашна котка! А на покрива на всяка къща се виждаха гордо развети знамена, и то не националния ни флаг. А знамена с изобразени върху тях всевъзможни неща – прасета, кози, коне, трактори, въдици, ракиени бутилки, автомобилни гуми, обувки, спринцовки, триони, футболни топки и какво ли още не. Странно място, нали? Това си мислех и аз, докато вървях по главната улица на селото с отворена от недоумение уста и се чудех къде съм попаднал. И тогава забелязах, че и хората също са облечени много странно – всеки носеше някакъв знак на дрехата на гърдите си. Повечето от знаците наподобяваха тези от знамената по къщите, което ме наведе на мисълта, че това са някакви семейни гербове. Трябваше да заприказвам някого, за да разбера що за село е това и по-важното – да доставя пратката си в местната кръчма. Но кого да заговоря? Дебелата жена с изобразената крава на гърдите й? Или пък някакво дете с изобразена пушка на якето на гърба му? Тогава погледът ми се спря върху един младеж с черно расо, който можеше да бъде само и единствено местният свещеник.

 - Здравейте, отче! – Поздравих момчето, което изглеждаше на около двайсетина години и изглеждаше доста смешно с калпавата си брада. – Можете ли да ми кажете как да стигна до ресторант „При бай Чаво“?

 - Здравей, чадо! – отвърна на поздрава младежът. “Какво чадо, по дяволите, та аз съм по-възрастен от теб, бе, пич?!“ си казах наум. – От странното Ви облекло разбирам, че не сте от тук. – Наистина бях странно облечен – с дънки и пуловер, върху който нямаше изобразени никакви животни или инструмети или всякакви такива щуротии. – Елате, последвайте ме, и аз съм се запътил към страноприемницата на лорд Чавдар. Приятно ми е да се запознаем, аз съм отец Инокентий, владетел на църквата на Горно Зидаромазачево и наместник на Бога в нашето прекрасно село. Но хората тук ме познават като „Попа“ или „Дядо поп“.

Е, този поп тука направо изтрепа рибата. Лордове и владетели, страноприемници и глупости. Вярно, че снощи изпуших едно козче преди да си легна, ама хората от това село явно бяха на много по-сериозни наркотици. Е, какво да правя, нямах избор, и затова трябваше да последвам младия свещеник. Вървяхме бавно по улицата, а момчето се спираше да поздравява всеки човек като най-много се заприказваше с бабичките, които пък се обръщаха към него с изключително подходящото „Дядо попе“. Оказа се, че не само аз и водача ми отиваме в „страноприемницата“. Цялото село се беше насочило натам. Както разбрах от младия „дядо поп“ днес в селото имало избори за кмет-крал. Е, супер - освен, че щях си доставя пратката, щях да погледам и малко сеир, което за мен като един истински българин си е едно невероятно удоволствие.

Най-накрая стигнахме и кръчмата, пардон страноприемницата. Беше ниска дървена постройка с изцапана рекламна табела на Кока-Кола с надпис „При бай Чаво“. Имах късмета да оставя пратката директно при кръчмаря, който ми се представи като лорд Чавдар, господар на Страноприемницата и доживотен пръв заместник на кмет-краля на Горно Зидаромазачево. Беше нисък дебел човечец на около петдесетина години. И естествено носеше ватенка с избродирано кебабче на гърба, което очевидно беше семейния му герб. Мислех да седна да изям една приказна шкембе чорба в заведението на лорд Чаво, но домакинът ми ме помоли да излезем навън, защото дебатите щели да бъдат пред страноприемницата. Лордове и дебати и кметове-крале. Оо, да, наркотиците не прощават на никого.

Отвън вече се беше събрала една стабилна тълпа от хора, които бяха обградили две изнесени от кръчмата маси. Както след няколко минути установих, масите се оказаха сцени, на които кандидатите се качиха. От едната страна беше хърбав мъж със сплъстена мазна коса и мустачки тип „Милко Калайджиев“, което ме накара да предположа, че това е местният селски хитрец и бях готов да заложа десет лева, че се казва Настрадин Ходжа. Уви, щях да загубя. Мустакатият чичко се представи като лорд Киро Поротрепов, господар на Училището, ковчежник на Цитаделата и пазител на папирусите. Иначе казано – местният учител и покрай това и счетоводител в кметството. Съперник на даскала се оказа сегашният кмет-крал на селото – огромен човек с тяло, изумително напомнящо на футболна топка, която Господ е наказал като й дал крака и ръце. Носеше копринен халат с виненочервен цвят и избродирана зелка на гърба. Титлите му бяха толкова много, че едва ги запомних: лорд Ивайло Туршиев, вторият с това име, кмет-крал на Горно Зидорамазачево, протектор на Зелевата градина, господар на Замъка на Бидона и властелин на Голямата нива. Наместникът на изпълнителната власт в селото не беше случаен човек. Притежател на най-голямата нива в Горно Зидаромазачево, на два трактора, една комбайна, тринайсет кози, две крави, четиридесет овци и свиня-майка с пет малки прасенца, лорд Иво забогатял от търговията със зеле, възродил ТКЗС-то в селото и бил избран за кмет-крал. Сега той се явяваше на изборите като основен претендент за кралското място. И най-важното от всичко – г-н Туршиев имаше подкрепата на кръчмаря лорд Чаво.

Очевидно в селото дори изборите се провеждаха по неповторим начин. Вместо хората да гласуват за някого, двамата претенденти се замеряха със зеленчуци докато единият не се предаде. Както сигурно се досещате, кмет-кралят Туршиев имаше голямо предимство поради докараните седем бидона със зеле. Учителят Киро също се беше подготвил – беше донесъл трийсет и пет килограма червен лук, за да замеря дебелия кмет. Определено много сълзи щяха да се пролеят тази вечер. За съжаление аз не можах да видя много от „битката“, защото както сам разбрах кмет-кралят имаше изключително неточен мерник и още с първото хвърляне ме удари с една зелка в главата. Но по-лошото беше, че лорд Туршиев играеше нечестно и беше скрил камък в зелката. Това мен ме изпрати в безсъзнание, а на всичкото отгоре май се изпуснах в гащите (но не знам дали беше от болката или от смях).

Събудих се в леглото си, облян в пот и прегърнал мокра от лигите ми възглавница. За мое щастие, всичко това се оказа един доста странен сън, причинен от преяждане с развален кашкавал и прекалено много четене на фентъзи от Джордж Р. Р. Мартин. За мое нещастие, наистина се бях изпуснал в гащите.

Жестокостите на живота

Както знаете, дами и господа, криза е. Няма пари, хората са безработни и гладуват, бензинът стана 3 лв., "бизнесмените" сменят S-класата с X6-ица и т.н. Колкото и да бягаме от нея, в един момент кризата застига всеки един от нас. Естествено, в един момент тя застигна и нашия небезизвестен познат Мишо. Е, той не беше уволнен, просто защото и досега не работеше, но баща му загуби работата си. А това, както се досещате, доведе до неприятни финансови последици за младия левент-бодибилдър-алкохолик от квартала на скучаещите милиардери Дружба сити. Семейството на Мишо беше принудено да ограничи значително разходите си, а харчовете на нашия герой въобще не бяха малки. Мишо беше принуден да се откаже от покупката на новия Айфон 5, нещо, което той беше планирал седмици наред с треперещи от очакване ръце. За какво му беше телефон, който е същия като стария, само че с малко по-голям екран, Михаил въобще не знаеше. Важното беше да е в крак с модата.

Но несгодите за Мишо тепърва започваха. Месец след месец "дъртият" (така нашият герой наричаше баща си) не можеше да си намери работа. Това принуди Михаил да се откаже от някои удобства - като например шофирането. Нямаше пари за гориво и Пежото стоеше паркирано пред блока, а младият любител на алкохола и евтините кръчми гледаше тъжно от терасата как колицата му изгнива неупотребявана. Но както знаете злото никога не идва само. Една вечер бойлерът на семейство Иванови гръмна и Мишо беше принуден (от баща си - чрез два шамара) да продаде колата си. Само след седмица покупко-продажбата беше успешно осъществена. На раздяла той помаха с ръка и пророни сълза за любимия си автомобил, докато го наблюдаваше как изчезва по улицата с мръсна газ, пилотиран от младата счетоводителка с наднормено тегло Станка. "Поне отива при ценител на музиката и Тони Стораро ще продължава да звучи от колоните" помисли си тъжно Мишо, докато бършеше сълзите си.

Страданията на нашия герой ставаха все по-жестоки. Сега, когато нямаше личен автомобил, Мишо изведнъж се оказа не толкова близък на приятелите си. Внезапно те започнаха да се събират без него и да не му се обаждат. Обикновено в живота е така - когато си тъжен (и нямаш пари), хората странят от теб. Никой не иска да го заразиш със страданието си, нито пък иска да му пушиш цигарите на аванта. Ситуацията наистина беше плачевна. Мишо беше принуден дори да се откаже от хранителните си добавки, за които даваше по няколкостотин лева на месец. Изведнъж тренировките във фитнеса станаха много по-трудни. Тялото на Михаил страдаше, но трижди пъти повече страдаше нежната му душа. Отчаяни мисли минаваха през главата на нашия герой. Представяте ли си, той дори се замисли дали да не си намери работа и да изкарва собствени пари! Но тази мисъл бързо се изпари - "на 24 години съм, защо да бързам да работя, на тези години хората още учат" си повтаряше Мишо. Все пак работата беше само за бедните и простите. Той беше роден за по-велики неща. Искаше да има живота на Жоро Илиев или на Тони Монтана. Мишо знаеше, че може да пробие само по нелегален начин, но така и не успяваше да намери начин да започне кариерата си на преуспяващ наркобарон.

Тъкмо когато нещата изглеждаха безнадеждни, най-накрая късметът се усмихна и на дружбенския (вече бивш) бодибилдър. Мишо спечели 100 лв. от "Еврофутбол" и реши да вложи печалбата в стабилно количество етилов алкохол. Зареди ваучера на телефона си с 5 лв. и веднага позвъни на комшията си и някогашен пръв приятел Боро Танцьоро, виден майстор на кючека. Предложението за напиване беше прието още на първо четене и двамата се разбраха кога и къде да проведат културното мероприятие.

Въпросният ден и час дойдоха и Мишо се запъти към мястото на срещата с аверите си. Когато влезна в кварталната кръчма, веднага забеляза, че нещо не е наред. Беше ненадминат в смятането с пръсти и му трябваха само около 37 секунди, за да осъзнае, че на масата, където бяха приятелите му, имаше един човек повече. "Това лице ми е познато" си каза наум Михаил. Не, не можеше да бъде възможно. Този човек не трябваше да е тук, той беше в Америка, по дяволите! Но нямаше кой друг да е - среден на ръст, мазна коса, рехава брада, огромно бирено шкембе и пиеше мастика в 6:30 вечерта. Легендата се беше върнал. Но не онзи, футболистът от Левски. Друга Легенда беше този. Иван Легендата - по-големият брат на Боро. Той беше ужасът на бабичките от квартала. Най-големият измекяр и плужек, живял някога в "Дружба". След петгодишно изгнание в Чикаго, където беше живял на гърба на някаква грозновата пловдивчанка, той отново беше тук. Явно и нейното търпение се беше изчерпало и той се беше прибрал в България, за ужас на собствените си родители. Легендата наистина беше легендарен пияница и нехранимайко и също така идолът на Мишо и Боро. Той беше един истински жив бог на мързела. "На 30 години, все така безработен и дори държи на пиене още повече" помисли си Мишо. Легендата явно беше доразвил уменията си по време на престоя в Щатите.
 - А, ето го и Мишката, бе! - поздрави Легендата с мазния си измекярски глас. - Боро каза, че си спечелил 100 кинта от "Еврофутбол". Значи тази вечер пиенето е от теб. Ела тук да се видим... и да почерпиш, разбира се.
Само Легендата можеше толкова бързо и лесно да си изпроси безплатно пиене за цяла вечер. Мишо мразеше да черпи, но от всичко на света най-много мразеше да черпи Легендата. По-големият брат на Боро пиеше много, ядеше много, чупеше страшно много чаши, а и освен това беше Легендата. Човекът, който отне на Мишо първата му голяма любов. Да, беше преди цели 6 години, но той все още си я обичаше малката сладка трътлеста Вероника (също като попфолк радиото). Михаил и Вероника бяха неразделни, той си я целуваше и прегръщаше колкото се може по-показно, водеше я на кафе, и на дискотека, и в кръчмата също, дори ѝ позволяваше да му пуши от цигарите. И тя го заряза заради Легендата. А сега този човек се връщаше в живота му и проваляше единствената му смислена вечер от месеци насам (смислена = много пиене).

Мишо излезе пред кръчмата и запали цигара. "Бойко Борисов и тъпите му закони!" - почти на глас напсува премиера. Човек вече една цигара на можеше да изпуши на спокойствие в кръчмата, щото уж било вредно тютюнопушенето... Изпуши си цигарата и си хвърли фаса на тротоара. И взе съдбоносно решение:
- Майната му на Бойко! Ще гласувам за Доган на изборите! - извика Мишо. И реши, че е време да си намери работа.

О, колко е жесток животът!