Някога.
Някъде. Някакво място – не си спомням какво беше. Дали беше бар... или в
някакъв парк... или пък на брега на морето... Помня само как сърцето ми трепна
щом я зърнах. Най-красивото момиче, което съм виждал през живота си. Всичко в
нея беше истински прекрасно. Беше облечена в бяла копринена рокля, деликатно подчертаваща формите на тялото й. Кестенявите й къдрици се спускаха до раменете й и скриваха нежната й светла гуша. Съвсем леко пристъпваше от крак на
крак, сякаш се чувстваше неестествено в меките си силиконови сандали. Носеше
малък сребърен пръстен със светлосин кристал във формата на сълза. Духаше лек
вятър, който често разрошваше косата й и запращаше по няколко кичура през
лицето й. А когато тя се опитваше да ги приглади обратно зад ушите си,
пръстенът на ръката й блещукаше с красива синкава светлина.
Набюдавах
я внимателно, докато разговаряше с приятелките си. Не обичаше да бъде център на
вниманието, а като че ли повече се наслаждаваше на историите на събеседничките
си. От време на време групичката им избухваше в шумен и неудържим смях. Това
бяха моментите, в които се чувствах като ужилен от 100 пчели едновременно.
Големите й розови устни се изкривяваха в най-очарователната усмивка, която може
да съществува на този свят. Усмивка, която беше способна да разтопи айсберг за
секунди. Усмивка, на която се любуваха дори ангелите от небесата. Усмивка,
която по някакъв необясним и магически начин ми връщаше обратно вярата в
живота. А когато се смееше, очите й с цвета на морето така силно блестяха, че
можех да се закълна, че в един момент дори излъчваха светлина.
Гледах
вкаменен и не можех да повярвам на очите си. Това момиче нямаше как да бъде
реално. Толкова красива, толкова нежна, почти... божествена... И тогава тя
заговори... Има моменти в живота, когато усещаш, че имаш сили да се пребориш с
всичко; когато всеки един проблем ти се струва дребен и незначителен; когато се
чувстваш пречистен от всичкото зло на света. Такъв беше и този момент. Гласът й
беше толкова сладък и мек... на границата на обсебващото. Затворих очите си и
бавно дишах и издишвах, слушайки приказния й глас. Приятелите ми в този момент
вероятно ме мислеха за луд, но това въобще не ме интересуваше. Чувствах се като
Одисей, плавайки с кораба си край острова на Сирените. Знаех, че в момента, в който отворя
очите си, ще отида при нея и нищо нямаше да може да ме спре. Бавно се приближих
към момичето като сякаш не вървях, а се носех в облаците. И да исках, не можех
да се върна назад... Тя вече ме бе омагьосала. Погледнах я право в големите й
сини очи и след няколко мига успях да събера сили да й кажа единствено „Здравей“.
Тя ме погледна смаяно, усмихна се за кратко и отговори съвсем спокойно:
-
К‘во
искаш, бе, селяк?!
