Всичките бяха бели и пухкави като
новогодишен сняг. Най-сладките и красиви котенца на света. Джери, Марти, Сиси,
Томи и Моника – всичките от едно котило. Не се задържаха дълго в магазина за
животни. Собственикът предвидливо ги държеше в една голяма стъклена клетка
точно зад витрината на магазина. Всички минувачи им се възхищаваха щом минеха
покрай тях. Малките дечица дърпаха майките си за роклите и ги молеха да им
купят някоя от животинките. А девойките тайничко се надяваха, че техният любим
ще ги зарадва с най-пухкавия подарък за 8-ми март. Само за седмица и петте
котенца бяха продадени.
Не такава обаче беше съдбата на най-малкото
им братче – Лъки. Той беше пълна противоположност на останалите котенца. Лъки
беше малко хърбаво коте с проскубана козина и най-тъжните очи на света. Беше
изтърсакът в котилото и (за
разлика от братчетата и сестричетата си) беше черен на цвят. Лъки беше
болнаво коте още от раждането си. Колкото и храничка да ядеше, все не успяваше
да напълнее и ребрата му винаги изпъкваха. На всичкото отгоре очите му
рано-рано промениха цвета си към зелено-кафяво и загубиха обаянието си. Докато
неговите братчета и сестричета омайваха от витрината купувачите с морскосините
си очи, Лъки седеше затворен в една клетка на дъното на магазина. Собственикът
Иван, колкото и да обичаше животните, си беше търговец и знаеше кое се продава
и кое - не. Затова и не смееше да показва Лъки много-много на купувачите – не искаше
да ги отврати.
И така се нижеха дните един след друг.
Белите котенца отдавна бяха напуснали магазина с нови стопани. А Лъки стоеше
затворен в клетката си и купувачите идваха и си заминаваха без да го поглеждат.
Срещаха се и такива, които искаха да го вземат. Но те бяха твърде малко и бяха
все малки дечица, които от умиление и състрадание искаха да помогнат на черното
котенце и да се грижат за него. Не така обаче мислеха техните майки, които
смятаха, че Лъки е пълен с болести и паразити, и не позволяха на децата си да
го вземат.
Един ден търпението на собственика на
магазина се изчерпа. Лъки вече няколко месеца стоеше в магазина и никой не
искаше да го купи. Иван си направи равносметка, че вече е на загуба от храната
за животното и реши да го разкара от магазина. Сложи го в един сак и по пътя
към дома си го остави в една малка тъмна уличка, като го залъга с половин
купичка храна. Така Лъки откри своя нов дом – стар изоставен кашон, който преди
години служеше за подслон на един клошар. Намираше се в същата тази уличка, в
която го остави Иван. Лъки беше наивно коте и смяташе, че някой ден
собственикът на магазина ще се върне за него и ще му намери истински дом. И
така всеки ден той чакаше ли, чакаше да се върне Иван. Ден след ден, седмица
след седмица, месец след месец – надеждата малко по малко умираше. Накрая Лъки
се предаде и спря да чака. Осъзна, че трябва да се справя сам, без
стопанин. Но как щеше да го направи?
Хората все казват, че „красотата ще
спаси света“. И това е така - лесен е животът за съществата, надарени с
красота. Какво можем да кажем, обаче, за всичките животинки на този свят, на
които им липсва красота? Никой не обича грозните неща и всеки гледа да ги
избягва. Не беше лесен и животът за едно грозно проскубано коте, каквото беше
Лъки. Нямаше си собственик, който да го храни и затова му се налагаше сам да си
търси прехрана. А това беше непосилна за него работа. Всичките котки и кучета
от квартала бяха по-силни от него и почти винаги му отнемаха храната, ако Лъки
успееше да си намери такава. Често му се налагаше да си легне вечерта в кашона
без да е хапвал нищо цял
ден. Тогава, поне за кратко през нощта, Лъки беше щастлив. Горкото животно
обожаваше да спи, защото сънуваше прекрасни сънища. Всяка нощ беше на различно
място и правеше различни неща: играеше си с кълбо прежда, гонеше мишки,
боричкаше се с други котета. Но винаги едно нещо присъстваше в съня му; едно
нещо, което той никога не бе имал – стопанин. Едната нощ ще бъде някое момче,
на следващата – момиче, на третата – възрастна жена. Ликът на стопанина всеки
път беше различен, но важното за Лъки беше, че той никога не бе сам в сънищата
си. Затова и мразеше утрото, защото новият ден му носеше само терзания и мъки.
И чакаше с нетърпение да дойде нощта, за да може да сънува отново.
Обикновено дните на Лъки преминаваха
скучно - най-вече в търсене на храна. Обикаляше из кофите за боклук по цял ден
и се надяваше да открие нещо, което да става за ядене. От време на време се
качваше на покрива на някоя сграда и наблюдаваше с интерес хората, които
минаваха по улицата. Но най-много обичаше да ходи в градския парк, където имаше
едно много високо дърво. От върха му се откриваше прекрасен изглед към езерото
в парка. Затова и черното коте обожаваше да се качва там - за да гледа всеки ден
залеза и да мечтае. Но гледката не беше единствената причина Лъки да се качва на
това дърво. То се намираше точно в края на парка и от другата страна на улицата
имаше жилищен блок. Там, в един от апартаментите, живееше Моника, сестрата на Лъки.
Всеки ден той я гледаше как се припича на слънце на терасата на собствениците
си и бленуваше да има нейния живот. Тя пък се правеше, че не го забелязва.
Моника не искаше да си спомня за хърбавото си малко братче и се наслаждаваше на
всички удоволствия, които й бяха осигурени. Не я интересуваше, че Лъки стоеше
гладен и мизерстващ на няколко метра от нея.
Минаха още няколко месеца. Дойде зимата
и пухкав сняг обсипа улиците. Черното коте продължаваше да живее в стария
кашон, въпреки че нощите бяха ужасяващо студени. Беше краят на декември и хората се готвеха за
Коледа, но Лъки не споделяше празничното им настроение. Вече цяла седмица не беше
ял нищичко, а и студът го беше направил болнав. Прибра се в кашона си и се сви
на кълбо, целият треперещ. Навън духаше пронизващ леден вятър, който
полуразрушеният кашон трудно спираше. Сънят, умората и треската вече
побеждаваха Лъки. Преди да заспи, той си пожела само едно нещо – да не се
събужда никога повече. Поне веднъж желанието му се сбъдна.
Спи сега, коте! Спи и не се събуждай!
Този свят е жесток и в него няма място за нежните души.
