В гонитбата на живота

Иска ми се да бях поет. Да можех да пиша стихове. Да разчувствам хората. Иска ми се да можех да пея. Щях да пея прекрасни песни – и емоционални, и надъхващи. Иска ми се да бях музикант, композитор. Да съм като Бетовен. Да напиша някое прекрасно творение като „На Елиза“ или „Лунната соната“. Иска ми се да бях художник, или скулптор, или... И аз не знам какво. Иска ми се да имах и аз талант, да се отличавам с нещо от останалите, а не просто да съм безцветната част от картинката. Иска ми се да можех да много неща – да бъда добър в някакъв спорт или нещо такова.

Но за мое съжаление не съм нищо от гореспоменатите. Мога само да тичам. И то не много бързо. И какво да правя – нямам избор – тичам. Всеки ден бягам – ей така, без посока, без цел, без смисъл. Уж бягам, а другите ходят, но все съм последен. Как става така? Гледам хората около мен. Ходят без акъл, без морал, без притеснения от нищо. И пак ме изпреварват. А бягам със всичка сила. Да не би да бягам назад? Някои бутат бебешки колички, други разхождат кучето, трети пък си карат Голф-а. И те всички ме изпреварват. И колкото и силно да бягам, не мога да ги настигна. Обливат ме горещи капки пот. Хвърлям горнището на земята и продължавам да тичам  с всичка сила.

От време на време поглеждам настрани. Тогава забелязвам, че бягам покрай някаква река. Стигам до някакъв мост и виждам надпис „река Живот“. Сега се чудя – дали бягам по течението на реката, или срещу него? Оглеждам се във водата с намерението да видя накъде тече, но не мога да разбера. Ооо, не, съвсем забравих, че останалите не са се спрели като мен – вече са много напред. Трябва да продължа да бягам. Напрягам всеки мускул от тялото си с намерението да настигна другите. Да, почти ги стигнах. Вече различавам лицата им. И ги познавам. Познавам всеки един от тях – познати, приятели – близки и далечни. Нима се надпреварвам с тях? Та те дори не обичат да тичат. Не, те само се разхождат. Говорят си, забавляват се. Ето – един от тях пуши цигара, друг ближе сладолед, трети похапва чипс, четвърти носи биричка в ръката си. Смеят се, усмихват се, щастливи са. Това ме кара да се чувствам малко по-добре. Или пък не... Вече не знам. Викам ги. По име. Крещя с последните ми останали сили, като същевременно не спирам да тичам. Но те не се обръщат. Чакайте, не си отивайте! До вчера бяхме заедно от сутрин до вечер, а сега дори не се обръщат на виковете ми.

Вече усещам умората. А  бягам едва от 22 години, не би трябвало да е така... Поемам дълбоко въздух и започвам да дишам тежко. Мускулите ми крещят от болка. Устните ми са напукани, отчаяно желаят вода. Цялото ми същество е изпълнено с едно-единствено нещо – желанието за почивка. Стига толкова, искам да си почина! Но не мога. Трябва да настигна приятелите си. Искам да съм с тях. А те са толкова далеч. Вече едва ги виждам в далечината. В този момент една жестока мисъл ме обсебва. Тичам сам. Няма никой около мен. Преди поне имаше хора около мен – там, от другата страна на реката. И от време на време имаше мост, и там се засичах с тях. Беше приятно.

Но как стигнах до тук? Как съм толкова назад от останалите? Едно време не беше така. Като дете тичах много бързо. Другите бяха доста по-назад от мен. Кога изведнъж се озовах последен? Да не би от моята страна пътят да е по-дълъг? Не, не може да е това. Движа се от правилната страна – от дясната страна на реката. Всички казват, че това е правилната страна, че от нея трябва да се движа. Тя водела до успеха. Ама кога ще стигна до този успех? Останалите тичат от другата страна. А там пътят е прав и равен и няма дупки. А тук е каменливо и непрекъснато се препъвам. Но ми казаха, че трябва да мина оттук. И аз го правя. Цял живот слушам какво ми казват останалите. Прави това, прави онова. И аз го правя. От другата страна не спазват никакви правила, а и явно не им пука. Как тогава са толкова напред? Не е честно...

Целият съм облян в пот. Едва се сдържам да не се сгромолясам на земята. Но не, не мога да си позволя това в момента. Не мога да се отпусна. Умирам от жега. Вече се замислям дали да не се хвърля в реката. Ако се движа по течението на реката, то би трябвало така да настигна останалите. Но също така може да се удавя, а аз не съм много добър плувец. Пък и с моя пуст късмет ще се окаже, че тичам срещу течението на „Живот“-а.

Не, няма да се предам. Няма да избера и варианта с плуването. Ще продължа да бягам. Бъркам в джоба и сменям песента на АйПода си с някоя по-надъхваща. Това трябва да ми даде сили. Поне временно. Да, действа... Вярно е това, което Хората казват – с песен всичко е по-лесно. Хората обикновено са прави. Жалко, че рядко се заслушваме в думите им. Чуваме какво ни казват, но не винаги го правим. За сметка на това слушаме други хора, а те не винаги ни мислят доброто.

Отново виждам в далечината приятелите ми. Ще ви настигна. Някой ден...

Смисълът на сънищата

Кога за последно сънувахте? Предполагам повечето от вас ще кажат, че е било предишната нощ. Но кога наистина сънувахте, имам предвид истински сънища, от онези образните. Сънища, които са толкова реални, че ти е трудно да ги отличиш от реалността. Чак да се питаш дали наистина това се е случило, или е било само сън. Ето, това за мен са истинските сънища. Е, кога за последно сънувахте истински?

На мен това ми се случва всяка нощ. Необяснимо е. Поне за мен. Сигурно някой американски психиатър срещу 500 долара на час може да ми обясни защо това се случва. Но не това е важно сега, не причината. А фактът, че всяка нощ съзнанието ми е в друга реалност, и то толкова истинска...

Сега вече знам истината. Знам защо сънуваме. И ще ви кажа защо. Един въпрос винаги ме е вълнувал – защо родителите разказват на децата си приказки – за принцове и принцеси, за далечни царства, за несметно богатство, за приключения. Какъв е смисълът на това, след като 98 % от нас никога няма да имат това, за което се говори в приказките. Какъв е смисълът, след като животът на повечето хора минава в скучно сиво ежедневие – подготовка за работа, пътуване за работа, работа, прибиране от работа, спане, пак на работа. Признайте си, едва ли това сте очаквали да бъде 5/7 от животът ви когато сте били на 8 години. Естествено, че не, очаквали сте да правите нещо вълнуващо и разнообразно, да сте принц или принцеса като в приказките. Но сега вече ми е ясен смисълът на съня. Той те отвежда там, където не можеш да бъдеш, можеш да правиш това, което искаш, да бъдеш, с човека, който искаш да бъдеш, да бъдеш това, което искаш да си. Това е просто начина, по който съзнанието ни функционира. Това е начина съзнанието ни да се прочисти от всичките негативи, събрани през деня. Представете си да не съществуваше съня. Просто да спим. Или по-лошо, да сънуваш истинския живот. Нима искаме да сънуваме как по цял ден циклим пред монитора, захапали с пръсти клавиатурата? Разбира се, че не. Ето тук идва на помощ бог Морфей.

Естествено, сънищата могат да бъдат нож с две остриета. Те могат да бъдат натоварващи, което въобще не е приятно. Сънят може както да те зареди с енергия и положителни емоции, така и да те изтощи и да ти развали деня. Чудя се кое ли е по-лошо – да страдаш от безсъние или всяка вечер да сънуваш кошмари? Аз лично бих избрал кошмарите. Сънищата са нещо, от което за нищо на света (поне в момента) не бих се отказал. Не, не бъркайте спането със сънищата (въпреки че аз много обичам да спя – признавам си, мързел съм). Сънищата са единствената приказна реалност, която аз познавам, и не бих я разменил за нищо, произведено от човешка ръка.

Тук някъде сигурно вече сте отегчени до смърт и се чудите защо пък този ни занимава с неговите размисли за сънищата, пък и на всичкото отгоре ни казва все неща, които знаем. Стойте, заслужава си. Е да, може би не очаквахте това, когато прочетохте заглавието на статията. Не мога да ви кажа какво означава ако сте сънували, че ви сърби дясната или лявата ръка. На пари ли е, на лошо ли е, не знам. Знам само, че вярвам на пророците. Вярвам им, че това, което говорят, наистина го вярват. Защото ако сънуваш нещо толкова истинско, наистина може да си помислиш, че това е бъдещето. Нещо с толкова много подробности и толкова детайлно, сякаш наистина си там. А сега се поставете на мястото например на един прост свинар на име Ивайло. Той много иска да стане цар и да победи татарите. Напълно възможно е наистина този Ивайло да сънува Бог и той да му казва да поведе българите на въстание. Защо да не е възможно и Жана д‘Арк да сънува Господ, който да я кара да поведе французите към победа над Англия в Стогодишната война? Когато бях дете, мислех, че това са пълни измишльотини. Но сега им вярвам. Тези хора наистина са мислели ,че  говорят с Бог, просто реалността на сънищата им ги е накарала да вярват в това.

Сега се сещам за един подходящ за тази тема филм – „Ванила скай“ с Том Круз. Та там именно ставаше на въпрос как в близкото бъдеще хората могат да изберат да се затворят в машина за сънища и дори да ги контролират. Изкушаваща оферта всъщност, като се замисли човек. Но до тогава, до това близко бъдеще, все още има време. До тогава просто не ни остава друг избор, освен да се борим с реалността такава, каквато е. Може би това е смисълът на живота – непрекъснатата борба с ежедневието, с трудностите; може би затова човекът е доминиращият вид на тази планета - защото оцелява въпреки всичко. Повечето хора успяват да се адаптират към това, към борбата с ежедневието. Но не и аз. За такива като мен просто не ни остава нищо друго, освен нощта. Тя е спасението. Тя е червеното хапче, което Морфей предлага на Нео. Тя е изходът от системата. Само в сънят може да видим колко дълбока е наистина заешката дупка. Жалкото е само, че на сутринта ни се налага да изпълзим от тази дупка и отново да се борим със сивотата на реалния живот. И не ни остава нищо друго, освен докато пътуваме в автобуса да си повтаряме „има нещо нередно в този свят“...

Магическият пуловер

Казват, че животът е несправедлив и че съдбата е кучка. Но дали това е истина? Ще ви оставя сами да се убедите в това. Така както се убеди главният герой на настоящата история. Този път това не е Мишо, въпреки че и той е част от случката. В центъра на събитията този път се оказва едно от аверчетата на Мишо, а именно колоритният образ Коце Астиката. Ако преди това сте чували за него, то едва ли сте го запомнили с хубаво. За разлика от останалите батенца, Коце Астиката нямаше божествено напомпано тяло, изваяно благодарение на множество сложни комбинации от химически елементи, известни сред бодибилдърите още като "зоб". Коцето беше голямо дебело момче с лоши хигиенични навици, състоящи се в отказа му да се къпе по-често от веднъж седмично. Много от вас ще се учудят, но все още има хора, които се срещат с вода и сапун само в неделя (или по празници). Коце Астиката беше един от тях. В резултат на това негово убеждение, че от честото къпане ще мухляса, от него се носеха всякакви човешки и най-вече нечовешки миризми, от които дори най-негнусливите хора получваха гърчове и изпадаха в болезнена агония. Коце Астиката беше като химическа бомба - ако си на дистанция, по-малка от 20 м от него, то неизменно ще се замислиш да си купиш противогаз или най-малкото да си сложиш щипка на носа. За батенцата това ВЕЧЕ не беше проблем, тъй като в резултат от честите им срещи с Коцето бяха загубили възможността да усещат всякаква миризма - всички рецептори за мирис си бяха отишли безвъзвратно. Но не така стоеше въпроса с хората, които го срещаха за първи път. Повечето от тях гледаха да се измъкнат от неговото зловонно влияние по най-бързия възможен начин - инстинктът за самосъхранение на човек е по-силен от каквото и да е, повярвайте ми. И все пак и Коце от време на време се уреждаше с мацки - все пак беше приятел на Мишо, няма как иначе. Всъщност първопричината за успехите на Коцето с жените (доста редки трябва да отбележа) се коренеше в дебелия му.... портфейл. Явно по някакъв начин златотърсачките успяваха да пренебрегнат погнусата от вида и най-вече миризмата на Астиката. И то само и само да се уредят с малко пиене на аванта. Но дори тези жени имаха някакво достойнство и за нещо повече трудно се навиваха и то само ако са изстинали и им е запушен носа. В противен случай просто си изповръщаха стомаха в мига, в който Коцето си сваляше дрехите.

Но стига съм ви занимавал с персоната и благоуханието на Коцето. Време е да се впуснем в същността на историята ни. А тя отново (о, чудо, не очаквахте, нали?) се развива в българския Содом, а именно Студентски град. Една сутрин - сутрин е силно казано - 11 часа си е почти обед, както Мишо си пиеше кафето и пушеше сладко-сладко цигарка и разцъкваше Фейсбука, той откри нещо неочаквано, от което очите му щяха да изскочат. Беше получил покана за "Салфетка парти - 100 безплатни пакета салфетки" в една от чалготечниците в развратното студентско градче. Мишо се беше абонирал за абсолютно всички турбо-фолк заведения в Студентски - все пак трябваше да е в крак със събитията. Пък и не само това - поставете се на негово място - обожаваш чалга, а в т.нар. "кампус" има прекалено голямо количество от клубове, в които пускат твоята музика. Не е лесно да направиш избор. Затова той трябваше да се информира навреме кое ще е най-подходящото за тази вечер място за унищожаване на безмерни количества алкохол с неизвестен произход. След като видя поканата за събитието, Мишо падна на колене и започна да благодари на Господ за подаръка, който му беше направил. След няколко минути на благодарствени молитви и сълзи от радост, Майкъл успя да събере сили и стана на крака. Посегна към телефона и веднага набра номера на авера си Боро Танцьоро. Не му отне много време - беше му в номерата за бързо набиране, при това преди тези на родителите му. Единственият номер, който беше "с предимство" пред този на Боро, беше номера на Ориент 33 (по разбираеми причини). Борис естествено веднага се съгласи да посетят въпросното мероприятие и се зае да уведоми и останалите батенца за предстоящото напиване. Коце Астиката последен научи за плановете на Мишо и Боро. Но не смяташе да си губи времето. Хапна набързо няколко пържоли, половин хляб и 3 чинии с мусака - колкото да залъже глада, и се отправи към Мола (историята мълчи по въпроса кой от всичките). Трябваше му нова дреха - такова нещо като "Салфетка парти" се случваше твърде рядко и си беше нещо като празник. Стана му малко тъпо, че може би ще трябва да се изкъпе, а все пак не беше неделя. Но реши, че няма да се остави това да му помрачи деня, и по-важното - вечерта.

Коцето започна да се чуди какъв да бъде новият му тоалет за напиването. Риза ли да бъде, тениска ли, блуза ли? Трудно му беше да вземе решение. Най-накрая, след 1 час обикаляне по магазините в Мола (дами, един час пазаруване за мъжете е предостатъчно!) Коце Астиката се спря пред една витрина и ахна от удивление. Да, това беше - идеалното облекло за вечерта - плетен пуловер. Поне така Коцето щеше да се различава от Мишо, Боро и останалите млади алкохолици от компанията. Астиката си каза "Стига!" (всякаква прилика с реклама на кисело мляко за жени със запек е случайна). "Край на дискотечните ризи, вече пуловери ще нося" заяви гордо нашият герой и се оригна на мусака толкова силно, че за малко да повърне. Трите момичета, които минаваха покрай Коцето забързаха крачка и си запушиха носовете.

Дойде вечерта. Батенцата направиха събрание на "тяхното място" - кварталната кръчма "Мазното кИфте". Набързо направиха плана за напиването, който се състоеше в поръчването на няколко бутилки уиски и хвърлянето на много много салфетки. След това си поръчаха по няколко ракии за отскок, които бяха светкавично донесени от кръчмаря бай Ставри, който мога да опиша най-кратко с две думи: див селянин. След това поеха към Стюдънт Сити и заветната чалготечница. Батенцата набързо завзеха сепарето както Аспарух - Онгъла. Но ще попитате в коя дискотека? Е, не познахте, Задругата на Ориент 33 беше сменила бърлогата си. Местонахождението на въпросното "Салфетка парти" беше друга дискотечница - Плаза. Може да я знаете и под други имена - Страната на изгряващите боеве, Клубът на скучаещите комплексари, "Пий & Бий" клуб и още много др. Клубът има една много специфична особеност - пред него винаги стават побоища, ама винаги, нямаше вечер без да няма бой. Но това се смяташе за нещо нормално. След като си отишъл в Плаза, значи трябва да си готов за бой. И задължително се обикаля няколко пъти цялата дискотека като църква на Великден, като това трябва да става със съответната походка. Която да отбележа батенцата бяха отрепетирали перфектно. А тя не е много сложна - просто се надуваш колкото се може повече и вървиш все едно имаш дини под мишниците. Дори да не си здраво копеле, трябва да изглеждаш като такова и задължително, ама задължително трябва да гледаш лошо. В противен случай се превръщаш в потенциалната жертва на някой комплексар и си набелязан за бой, понеже си слаб противник.

Дотук с правилника за поведение във въпросното заведение. Нека прескочим към същността на историята. И така, батенцата се настаниха на сепарето, а "купонът" вече беше в разгара си. Навсякъде подскачаха нагримирани момиченца като млади антилопи, чакащи някой лъв да ги нападне. А лъвовете в заведението бяха повече от цяло стадо - беше си направо "Наденичка парти", а не "Салфетка парти". Няма как да не отбележа, че лъвовете не се движат на стада - ама това е съвсем друг въпрос, който въобще не ни интересува в момента. Мишо, Боро и останалите батенца започнаха да оглеждат "мат'риала". Естествено всеки от тях изпълняваше коронния си номер. Югио беше с лъскава тенисчица Енерджи, която скриваше хърбавото му тяло, и правеше някакви диви хаусърски движения, характерни за наркоманските среди в Червило. Тошо Пиката показваше колко много държи на пиене и пиеше чаша след чаша като силно ги удряше в масата - не съм виден биолог, но мисля, че по този начин приматите показват силата си. Боро показваше танцови умения, изключително специализирани в стила "мазен кючек". Мишо пък непрекъснато вдигаше ризата си и показваше коремните си мускули, позирайки наляво-надясно с надеждата някоя пияна празноглавка да забележи богоподобното му тяло. Само Коцето седеше на сепарето и гледаше тъпо, пиейки поредната бира. Естествено - самичък. В един момент обаче всичко се промени. Коце реши, че е време и той малко да се раздвижи и стана. И тогава сякаш времето спря. Всички погледи бяха вперени в него. Коцето изглеждаше... красив. Пуловерът скриваше по някакъв уникален начин шкембето му и правеше Астиката да изглежда здрав. Женорята започнаха да го изпиват с поглед. "Уау, к'ъв е тоз убавец, до сИга нИ съм го виждълъ тоз" отбеляза доста на място някаква дива аграрка, натруфена с 3 килограма грим. Мишо и Боро бяха в шок. Такова развитие на вечерта не бяха очаквали. Момичетата, с които си приказваха, се махнаха от тях и отидоха да си говорят с Коцето. Накъде отиваше света, по дяволите?! Момичетата не само отидоха при Астиката, ами и останаха при него. Дори мъртвопияният Тошо се учуди при вида на тази картинка, въпреки че му отне около 3-4 минути докато фокусира. Батенцата се опитаха да реагират адекватно на ситуацията. Трябваше бързо да си осигурят женска компания - не може така Коцето да ги победи в собствената им игра. Но вече никакви номера не вършеха работа. Нито стероидните мускули на Мишо, нито кючеците на Боро, нито педалските пози и стойки, които правеше Югио. За Тошо няма какво да говорим - той вече беше заспал на сепарето и хъркането му почти заглушаваше музиката в дискотеката.

Така течеше бавно-бавно вечерта - на Мишо, Боро и Югио им се стори, че мина цяла вечност, докато Коцето си лафеше с мацките, а те седяха и гледаха тъпо, рискувайки да станат неволни участници в пиянско меле с тумба комплексари. Но както казах, съдбата е кучка, и беше ред на Коце Астиката да се убеди в това. Както знаете, медалът винаги има и обратна страна. Пуловерът имаше магическо действие върху тялото на Коце, но имаше един доста голям недостатък - беше доста дебел и караше нашия герой да се изпотява и то доста стабилно. А това не беше никак добре. Коцето упорито отлагаше момента, в който ще свали пуловера си. Той много добре знаеше, че въпросната дрешка го правеше привлекателен за жените, но  събличането й беше въпрос на време и той само отлагаше неизбежното. Стана 3 часа. В дискотеката вече не се дишаше - миризма на пот, цигари и алкохолни изпарения беше изпълнила въздуха в клуба. Колкото и да не му се искаше да го прави, Коцето най-накрая свали пуловера си и остана по черния си потник, купен от Илиянци за 3 лв. Това беше и преломната точка във вечерта. Силна миризма на некъпан човек удари в носовете мацките, които си говореха с Коце. Това, което ги удари още по-силно беше чувството на погнуса, предизвикано от добре очертаното в черния потник шкембе на Коцето. Момичетата мигом си плюха на петите и изчезнаха. И всичко си беше по старому. Мишо и Боро веднага си намериха нови дружки, на които да разправят за пиянските си подвизи. Югио пък заформи сериозен спор с някакъв друг наркоман на тема амфетамини или екстази е по-подходящо да се взима на хаус парти. Само Тошо не обръщаше внимание на никой и спеше завит с на Коцето пуловера. А самия Коце поглъщаше поредната бира и ругаеше целия свят за несполуките си. Но всъщност никой не му беше виновен. Истината беше пред очите му, но той не искаше да я признае - самичък си беше виновен. Така просто стоят нещата в живота - миришеш ли - къпеш се, дебел ли си - спортуваш и отслабваш. Всичко друго са оправдания.

А, да, замалко щях да забравя. Малко, не, всъщност е доста некоректно и неморално няколко дни след като младо момче е било наръгано с нож в общежитие, в дискотеката да пускат хитовете "Забий ми ножа" и "Сандокан мале с двата ножа"...