Новата кола на Мишо

Ах, тази златна есен. Не, не говоря за бисквитите от Бай Тошово време, а за тъжната и подтискаща жълта ноемврийска есен. Тротоарите са покрити с нападали листа, а дърветата започват да се "оголват" и малко по малко да губят скъпоценните си листа. Денят малко по малко се смалява и времето става все по-студено и по-студено. Хората са измръзнали и гледат лошо. Въобще тъжна картинка. Идеален момент да ти се развали колата. Това си мислеше и Мишо докато обикаляше пеша по софийските улици. Старата Калибра му беше служила вярно дълго време. Но напоследък само се разваляше. Е, не чак колкото италианска кола, но все пак доста честичко си беше в сервиза на Бат Гошо монтьорчето. А колко мацки беше забил Мишо благодарение на тунингованата си бегачка... само той си знаеше. Пък и как нямаше да забива. Все пак на задницата й имаше надпис Ремус, а отпред и отзад номера на колата се осветяваше със сини (коледни) лампички. А т'ва си беше супер вървежно сред турбо-мега-поп-фолк женското общество, толкова вървежно, че чак пернишките голфъри въздишаха по популярността на Мишовата Калибра, която си беше извоювала статута на кола-пичеловка. Но горкото Опелче вече беше на 300 000-ия си километър и съвсем скоро щеше да предаде Богу дух. Поредната повреда беше налице и на Мишо му се налагаше отново да обикаля пеша, което той предпочиташе пред възможността да използва градския транспорт. Все пак той е за бедняците, селяните, метълите, циганите и всякакви други нисши класи на обществото. Дори наркоманите не се движеха с градския транспорт. За Мишо беше крайно обидно да използва тази приумица на съвременното общество и затова той се качваше на автобус/трамвай/тролей само в изключително краен случай, а когато това се случваше, той се чувстваше изключително погнусен и отвратен (от мръсотията, от навалицата, от себе си, от държавата, от Бог, от Бойко Борисов, дори от Азис). И така пешачката, Мишо след краткото си посещение в Мола (баш баш Мола - този на Стамболийски) се беше запътил към Витошка и уверено крачеше по бул. Александър Стамболийски.

Кратко лирическо отклонение - сори за пичовете (и пичките), които не са от София, и четат настоящата история. Ако някой въобще чете моите писания, то трябва да се примири с факта, че голяма част от историите за Мишо (да не кажа всичките) се случват в столицата / Софията / Шопия или както там я наричате.

До къде бяхме стигнали? А, да, вярно, Мишо се беше запътил към Витошка и стигна до едно малко паркче срещу Син Сити. Простете невежеството ми, че не знам кой е този парк и какъв е този паметник, но все пак съм провинциално дете (демек селянин) и не съм много добре запознат с географията на нашата любима столица. И така, Майкъл Иванов вече беше преполовил паркчето (или по-скоро градинката, парк е доста силна дума и напомня за онзи кореец-покемон от Манчестър Юнайтед). И както си вървеше по тротоара нещо странно се случи. Едно листо падна и удари Мишо по голямата (но иначе доста празна) глава. Младият левент започна да сипе ругатни на сексуална тематика, споменавайки майките на листото, дървото, градинката, света и най-вече на комунистите (те за виновни за всичко, мамка им). И тогава Мишо вдигна глава и стана свидетел на една от най-красивите гледки в живота си. Стотици листа, под влиянието на духащия ветрец, се бяха откъснали и падаха бавно като топъл дъжд върху главите на няколкото заблудени хорица, седнали на пейките в парка. Времето сякаш беше спряло. Нещо в Мишо се пречупи... сърцето му трепна и той усети някакво непреодолимо чувство на благоговение, каквото никога не беше усещал през живота си. Нищо нямаше значение, нито развалената Калибра, нито липсата на сериозно количество банкноти в джоба, нито дори Стъклен дом. Единственото, което беше от значение беше красотата. И то не на танцьорките от Ориент 33, а на природата, на малките неща, на света около нас. Нямаше проблеми, всичко беше на заден план. Като по нечия команда Майкъл се изстреля към най-близката пейка и седна. Седна и затвори очи. И бавно си пое въздух. Боже, как може животът да е толкова прекрасен, а ние да не можем да го оценим по време на краткото си съществувание. На Мишо му се струваше, че този момент продължи цяла вечност. Просто не му се искаше да отваря очи, не му се искаше да се връща към истинския свят. Искаше му се да остане на тази пейка завинаги... Но не остана... за съжаление...

 Внезапно се разнесоха странни звуци: "Веднъж, да те бях ранила, но неее, нямам тази силааа" прозвуча известния рефрен на фолкаджийката Джена, придружен от ориенталски турбо чалга ритми. Звънеше телефон. След кратко недоумение Мишо осъзна, че това беше неговия телефон. Погледна дисплея и видя надписа Боро. Неговият брат по съдба, оръжие и пръв приятел Боро Танцьоро го търсеше:
– Мики, какво става, бате, къде, бате, се губиш по дяволите, бате? - Освен, че беше невероятно добър танцьор (предимно в стила на кючеците), както си личеше и от прякора му, Боро беше един от малкото хора на тази планета, които имаха уникалната дарба да изговарят по (минимум) 27 пъти в минута думата "бате". – Хайде бе, бате, от пол'вин час, бате, те чакам на тоя студ, бате.
Моментът на благоговение, на който Мишо се беше отдал, беше безвъзвратно изгубен. Трябваше да побърза за срещата си с Боро. Все пак щяха да ходят с някакви мацки на кафе. "Замалко да прецакам срещата с мацките" помисли си Мишо. И то заради някакви глупави листа... Майкъл Иванов стана от пейката и изсъска "Къш, циба от тука!" на рошавия пумияр, който се беше заровил в купчината листа и спеше сладко сладко. Мишо се затича към мястото на срещата си с Боро, който междувременно беше започнал сериозна дискусия с двете мацки на тема естетичните качества на новия видеоклип на Емануела и Джордан (Боже, какви имена имат фолк певците само!).

Кафето протече доста скучно. Боро разказваше за поредните си пиянски подвизи в Студентски град на мацките, които слушаха с повишено внимание. Но Мишо не се включваше в разговора с обичайните си подметки "Ама как се отреза тогава, бате", а гледаше навън замислено. Определено му трябваше нова кола. Заради развалената Калибра и някакви падащи листа щеше да изпусне (иначе толкова скучното) кафе с две прекрасни създания от женски пол (и тотална липса на задръжки и сиво вещество в черепната кухина). Мишо се прибра замислен вкъщи. И проведе доста сериозен разговор с баща си относно бъдещото си развитие като свалят и суперзвезда в Ориент 33. "Баща ми, трябва ми нова кола, таа стара таратайка Калибрата за нищо вече не става". На дъртия Иванов му стана лошо. Няколкото хиляди лева, които с мъка бе успял да спести с цел ремонт на жилището, щяха да си заминат. Думата на Мишо бе закон. Трябваше ли му нещо - купуваше се. Семейство Иванови нямаше как да откажат на единственото си чадо.

Минаха се няколко седмици. Калибрата отдавна беше продадена за баснословна сума (с оглед на състоянието, в което се намираше). Мишо и баща му се бяха отправили към Дупница с идеята да задоволят жизненоважната нужда на младия Иванов от нова кола. След няколкочасово обикаляне най-накрая стигнаха до автокъщата на местния тарикат Бат Фильо Бавареца. Бат Фильо носеше този прякор заради афинитета си към определена марка немски автомобили, а именно БМВ. Около 54.5 % от всичките коли, които Бат Фильо внасяше, бяха БееМВе-та. И изненадващо въпреки възрастта си и множеството (в повечето случаи над 200 000) навъртяни километри баварските автомобили се продаваха. При това всичките. И изненадващо как повечето от тези автомобили свършваха смачкани на хармоника в някое дърво / ограда / стълб / канавка. За българина явно фактът, че кара автомобил БМВ означава, че трябва да го кара с поне  120 км/ч (в противен случай е путьо / женчо).
- Виж, сине, избрал съм ти онази червената - каза дъртия Иванов и посочи с ръка в края колоната с коли една червена бегачка.
Мишо изпита душевен оргазъм. Това беше БМВ, при това 3-ка, при това предипредпоследната серия. Майкъл изпита неописуемо щастие. Една детска мечта щеше да се сбъдне - да кара БМВ. Дори когато му купиха играчка сглобяем робот Волтрон (ех, спомени... велико детско филмче) Мишо не изпита такава радост. С това БМВ младият Иванов щеше да бръмчи, да върти гуми, да дрифти, да вози сума ти мацки... Само баварката липсваше на Мишо и той щеше да се превърне в съвършения славяч. Боро Танцьоро и батенцата щяха да се спукват от яд и завист. Мишо бавно се приближи и огледа бегачката. Тъкмо се канеше да отвори вратата и да седне зад волана, когато страшни думи помрачиха настроението му.
- Не тази, синко, нямах предвид БМВ-то, а тази зад нея - изрече без капка жал бащата на Мишо.
Майкъл се почувства все едно камък е паднал върху него. Едва се сдържа да не припадне като се подпря на капака на баварката. Зад БМВ-то се мъдреше едно малко червено Пежо 206. Целият свят на Мишо, всичките му мечти пропаднаха. Как щеше да сваля пияни провинциалистки сега? ! С тази мижава колица ли?! Остави мацките, ами батенцата.... как щяха да се събират в този макет на кола?! Та само седалището на Коце Астиката (известен почитател на бирата както сигурно се досещате) щеше да заеме цялата задна седалка... Но всички тези доводи не влияеха по никакъв начин на стария Иванов. Той отдавна се канеше да купи на Мишо някаква малка колица, та поне за гориво да му дава по-малко пари. Но Майкъл упорито отказваше да се качи в Пежото да го пробва, а за купуване не можеше и да става дума. Но Мишо беше на път да преживее първото си голямо разочарование в живота. А именно - баща му да не се съобрази с мнението му за първи път. В крайна сметка стария Иванов се качи на Пежото, подкара го и остана доста доволен. Излезе от колата и се запъти към офиса на Бат Фильо да оформят документите. Мишо стоеше и гледаше с недоумение. Баща му сигурно се ебаваше с него, това не можеше да бъде истина. Пежото беше всичко друго, но не и кола-пичеловка. "Ще съм късметлия ако с това нещо успея да забия и гимназистка" мислеше си Мишо.

Мина се време. Мишо свикна с Пежото. Все пак гимназистките не бяха чак толкова лош вариант. Проблемът с Коце Астиката беше решен като просто го накараха да възложи дебелия си задник на предната седалка. Но както се казва - от трън, та на глог. В резултат от увеличената маса на дясната част на колата (която почти се беше удвоила след като Коце Астиката седна на седалката до шофьора), центърът на тежестта на автомобила се беше преместил значително върху предна дясна гума и при всеки ляв завой Пежото беше застрашено от преобръщане.

А мацките? Е, Майкъл Иванов си е Майкъл Иванов и на него не му е необходима никаква бегачка, за да сваля турбочалгарки. Все пак който си го може, си го може... И все пак Мишо не беше същият, и то не заради новата кола. Случката с листата го беше променила и той никога нямаше да я забрави.

Мишо и сервитьорката

Чувствали ли сте се все едно не сте от тук? Или че не сте за тук, че мястото ви не е тук, а принадлежите някъде другаде? Усещали ли сте безкрайна празнина, която не може да бъде запълнена независимо какво правите, независимо всичките ви опити да промените нещата? Искало ли ви се е някога просто да теглите една майна на всичко и да заминете надалеч, да си търсите късмета някъде по обширния свят? Да обикаляте докато не се уморите и не откриете себе си. Искало ли ви се е да сте там, където никой не е бил, да правите неща, за които само сте чели или сте слушали? Чувствали ли сте сякаш не живеете собствения си живот, а нечий друг? Сякаш сте като Нео - в Матрицата, в един безкраен сън, от който не можете да се събудите, а толкова силно искате... Имали ли сте усещането, че не живеете, а просто съществувате?...

Е, ако всички тези неща ви звучат познато... значи нямате нищо общо с героя на настоящата история, а именно Мишо "Майкъл" Иванов. Едва ли има човек на света, който да се чувства по-щастлив и по в кожата си от Мишо. А да го видите само колко е в кожата си, когато е в 33... Цялото му същество изгаря от неописуема радост, когато посещава това заведение. Всъщност той се чувства като у дома си във всяка една дискотечница в Студентски (освен Jim Beam, но все пак там не пускат никакъв вид чалга, дори кючеци не пускат... що за клуб е това?!). И не само, че се чувства като у дома си, но и излъчва невероятно хладнокръвие, на което може да му завиди дори Дъфмен от Семейство Симпсън (онзи супергерой, който рекламираше бира, нали се сещате). А какви мацки се въртят около Мишо, тук вече Дъфмен ряпа да яде...

Ще попитате обаче защо точно в Студентски? Нима Мишо е беден и не може да си позволи да излезе по центъра? Неееее, това въобще не е така, просто таргет групата (какви модерни термини изполвам, толкова е модерно да използваш английски думи, въпреки че има точен превод на български - целева група) от женски пол, към която Мишо се е насочил, посещава заведенията в Студентския кампус. А целевата група на Мишо се отличава по няколко основни характеристики:
- обичат музика (но само чалга - всички други стилове са тъпи и безсмислени, чак се чудя как може да ги броят за музика - все пак на тях не може да се танцува кючек и да се щрака с пръсти);
- обличат се секси (обичам думата секси - с нея можеш да опишеш всичко, от храната, която ядеш, до мръсните чорапи в пералнята) - да се разбира обличат се като долни пачаври, като дори мургавите труженички от Околовръстното биха завидели за оскъдното облекло тип "достатъчно късо, за да показва много, но достатъчно дълго, за да скрива основното";
- не се поддават лесно на свалки - да се разбира нужни са поне 2 питиета и 5 думички и хоп - имате си мърша в спалнята тази вечер, с която можете да изпробвате нови хватки от креватното джудо;
- разбират от коли - да се разбира впечатляват се от всякакви голфове, беемвета, калибри и всякакви тунинговани каруци, собственост на комплексирани бъдещи донори на органи.

И така една вечер Майкъл / Мишо беше решил да смени обстановката. И отиде вместо в 33, в памучната дискотека, иначе казано на модерен английски език The Cotton Club. Предупреждавам ви, ако решите да ходите там, прежалете 1 лв и си оставете якето на гардероб. Аз така се направих на измекяр един път и останах без яке. Не че беше кой знае какво яке, но все пак трябваше в 4:30 сутринта да се прибирам по тениска. А т'ва не беше яко... Пък и това яке беше видяло толкова много... Бях го прекарал през Атлантическия океан и обратно, до Ню Йорк беше ходило и оцеля само и само да ми го откраднат в Котъня... Ирония, нали?! Но да не се отклоняваме от темата. Въпросната дискотека се помещава в Зимния дворец в Студентски град, което означава едно ниво надолу спрямо 33 (демек разбирайте няма стол за хранене, което е доста голям минус). Друг голям минус е отдалечеността от Манджа стрийт, която бива леко компенсирана от факта, че наблизо има Флора, а както наскоро забелязах и турците, дето правят плескавици са си открили заведение до един от близките блокове. Но все пак Манджа стрийт си е Манджа стрийт и то не заради храната, а заради обстановката. Все още си остава класика след тежка пиянска вечер да забодеш мазен дюнер с много "нека го наречем чеснов сос" и месо с неизвестен произход докато на съседната будка става меле между две подпийнали компании от турбочалгари, а.к.а. аграрни типове. Отново се отклонихме от темата, но ще стигнем до същността й (евентуално), обещавам.

И така, Мишо и батенцата (демек неговите братя по оръжие, съдба и музикален вкус) бяха решили да сменят обстановката и се забиха (мисля, че това е най-удачния глагол) в Котоня. А там естествено беше поредната вечер на изкъртваща чалга, полята с обилно количество етилов алкохол, незнайно къде произведен. Незнайно как и защо, но Мишо и батенцата бяха успели да се уредят със сепаре, което в Студентски град означава, че или си Господ Бог, или си мутра, или пък си от Студентски съвет на УНСС (което е комбинация от предишните две). Но това сепарето дами и господа е нож с две остриета. Защото както малко по-късно се убеди нашият герой ако сте коч компания, т.е. ако лиспва женското присъствие на сепарето, то трудно ще се намери някоя, която доброволно ще се присъедини самичка към пълно сепаре от напомпани лоши момченца. В началото всички стояха и гледаха замислено. Не, замислено не е точната дума - стояха и гледаха тъпо, така тъпо, както може да гледат само стадо тапири, обитаващи тучните зеленини на някоя тропическа гора в Демократична република Конго, известна още като Заир, където Господ е направил жестоката грешка да даде на маймуните калашници. Но нека не обсъждаме политически въпроси и да не бъдем расисти (от всичко на света най-много мразя две неща: расизма и циганите). След първата от многото изпити бутилки, пълни с алкохол, който по думите на сервитьорката беше шотландско уиски (въпреки липсата на доказателства, които да подкрепят тази теза), в главата на Мишо се заформи пъклен план. Имаше само един начин да се осигури перманентно присъствие на същество от женски пол на сепарето и този начин беше непрекъснато да се вика сервитьорката. А тя ако трябва да бъдем искрени не беше никак лошо пиченце. В интерес на истината тя притежаваше някакво невинно излъчване на дете и естествена красота, присъща на малко жени, умело прикрита от стабилно количество грим, който караше лицето й да сияе, а в късните часове на нощта (или по-скоро в ранните часове на сутринта) я правеше да прилича на зле прикрит травестит. Мишо бързо прецени, че Надето (на табелката с името й пишеше Надя) е от неговата целева (простете за израза, поправям се - таргет) група. Още като се настаниха на сепарето Надето се приближи към тях, облечена в оскъдна рокличка тип "Панорама де ла Пичоре" и обута в лачена патъци, и със своите румени бузки се усмихна и с медно гласче избърбори: "Ко щи жилаити?". Мишо тогава не й обърна кой знае какво внимание и остава тежката работа по избора на алкохола на батенцата и по-специално на неговия най-добър приятел Борис, известен още като Боро Танцьоро. Но след известно количество време и стабилно количество алкохол Майкъл осъзна, че ако има шанс с някоя тази вечер, то това ще да е Надето. И така той започна да привежда пъкления си план в действие. Мишо започна да вика Надето за щяло и нещяло - ту за салфетки, ту за водица, ту за Шаркче, ту за допълнителна бутилка уиски, като при всяко нейно идване й вкарваше всякакви мега ор'гинални лафове от типа "Имаш много хубави крака, в колко часа отварят?". Момичето обаче изглеждаше желязно. Въпреки отчаяните опити с доказани лафове, тя не се поддаваше.

Нека да rewind-нем малко напред историята и прескочим няколко часа и бутилки уиски напред. И така, дойде края на вечерта. Котоня вече затваряше. Пияни студенти повръщаха пред входа, а Слънцето вече се показваше на хоризонта и с лъчите си галеше купонясвалите до скъсване младежи, които даваха мило и драго час по-скоро да се приберат вкъщи и да прегърнат я приятелката си, я възглавницата, я тоалетната чиния. Боро и батенцата едва издържаха вече и решиха да си ходят. Мишо обаче отказваше да си ходи, въпреки че едва си стоеше на краката. Но причината за това беше фактът, че нашият герой беше забил сервитьорката. Но как? Историята мълчи по този въпрос. Ако все пак се опитаме да разкрием мистерията, за целта ще ни е необходим детектив от ранга поне на Хорейшио (онзи рижавия, дето го дават по телевизията в сериала "От местопрестъплението"). И този детектив с голяма (или пък не чак толкова) изненада би открил, че нито един от лафовете на Мишо, нито лъскавата му риза, нито пък марковата имитация на Paco Rabanne One million (за непросветените - т'ва е най-якия парфюм, бате, и то не заради миризмата, която се доближава до тази на дъвки "Турбо", а заради опаковката) не му бяха помогнали. Това, което наклони везните в полза на Майкъл бяха 30-те лева бакшиш, които той остави на Надето. Е, 30 лв са си крупна сума дори за днешните стандарти. При вида на толкова пари на едно място очичките на Надето светнаха като коледни лампички, а краката й се подкосиха и тя едва успя да запази равновесие и да не припадне от щастие. В крайна сметка Мишо заведе сервитьорката вкъщи само, за да открие, че няма кондоми, а Надето без кондом не даваше. Мишо леко й намекна, че има и други начини той да остане доволен, но момичето го изгледа ядосано и му заяви троснато: "За какво да се мъча да го дигам, като ще отлети без мен?". Така за 30 лв бакшиш и още толкова за пиене + пари за такси Майкъл Иванов получи малко целувки и гушкане. Съдбата понякога е кучка, нали...

Дъфмен, о йееее...

To be continued... много скоро, обещавам :)

Запознайте се с Майкъл

Нека да уточня най-напред: ВСЯКА ПРИЛИКА с действителни лица и събития е случайна. Ако разпознаете себе си сред някой от героите, приемете го с усмивка :)

И така моментът настъпи. Майкъл се приближи бавно до момичето на мечтите му и със загадъчна усмивка каза: "Приятно ми е да се запознаем, аз съм Майкъл, но може да ми викаш Мики". Не, тази реплика не е от някой сладникав любовен роман, предназначен са самотната част от женската аудитория. Не, това не е и реплика от някой многомилионен холивудски блокбъстър. Това е реплика, която множество жени са чували. И не къде да е, ами в заведенията, познати като чалготеки в Студентски град. С тази реплика нашият герой е заговарял многократно пияни красавици (а колко от тях е свалил е съвсем друг въпрос, който ще обсъдим някой друг път).

А кой е нашият герой ще попитате... Веднага отговарям - Майкъл Иванов, или поне така му е профила във Фейсбук-а. Хм, Майкъл, доста странно име?!... Да, така е. И аз това си помислих когато за първи път се срещнах с него. Но се оказа, че Майкъл било творчески псевдоним. Името идвало от Михаил. A Мишо се превръща в Майкъл? - понеже нашият герой има кабелна телевизия вкъщи и тук-там освен Планета ТВ сменя каналите да види какво дават и по другите канали, един ден той попадна на канала  Евроспорт. А там даваха благотворителен мач, в който участие взимаха различни спортни звезди, една от които беше Михаел "Пилето" Шумахер. Е, на английски Михаел се произнася Майкъл, но пък ние си го знаем като Михаел. Но пък Майкъл звучи доста по-фешънско. Това си помисли и нашият герой и реши, че това ще бъде новото му произвище. И на мига стана от дивана и заряза гледането на любимото си предаване по Планета ТВ и се насочи към персоналния си компютър, който на галено наричаше Щайгата. Михаил / Майкъл или както накратко ще го наричаме Мишо моментално отвори страницата на Фейсбук и промени името си. Има много хора с името Михаил Иванов, но Майкъл Иванов... "Хе-хе, колко съм ор'гинален" помисли си Мишо. Дори през главата му мина да сложи фамилията си преди собственото си име, но бързо се отказа след като прецени, че вече е малко късно да налага тази мода след като над 50 % от приятелите му вече бяха разменили местата на имената си. "Все пак трябва да съм различен" си каза Мишо и смени снимката на профила си. Ново име, нова снимка. Това само във Фейсбук-а може да се случи за 1 минута. 

Мишо беше много доволен от смяната на името си. Очакваше да завалят покани за приятелство от красиви необвързани момичета с интереси, сходни на неговите. А те се ограничаваха до слушането на чалга, посещаването на мероприятия от типа "салфетка парти" в някоя дискотечница в Студентски и изпиването на безмерни количества от некачествени имитации на шотландско уиски. Случвало ли ви се е да си легнете супер доволни от изминалия ден и с нетърпение да се събудите в очакване на утрото. Е, ако ви се случвало (или пък не - няма кой знае какво значение), на Мишо му се случи точно това вечерта след смяната на името си. На сутринта Мишо с треперещи ръце отвори Гугъл Хрома и веднага се насочи към страницата на Фейсбук-а. Но вместо десетките покани за приятелство единственото, което видя бяха подигравките на "батенцата" (на български - приятелите му). "Мишка, к'во е т'ва име, бе", "Ей, Плъх, на интересен ли се правиш", "Мишо, кога стана Майкъл, бря" бяха част от коментарите на стената му. На Мишо му причерня. И то така както може да причернее само на първокурсничка при първата двойка по Стопанска история при Голямата секира Саздов. Какво се беше объркало, нали вече беше модерен, защо хората го подиграваха?! Мишо се натъжи за кратко, след което състави пъклен план. "Стига с тези социални мрежи, по-важно е как жените ще реагират на живо като им кажа как се казвам" - тази мисъл веднага ободри младия джентълмен. И без това на кой му пука за тоя Фейсбук, всички се вълнуват за това кога ще излезе новия видеоклип на Галена и дали най-накрая Чарли от Пъклен дом ще проходи...

Дълго се чудих коя да бъде първата история за Мишо, коята да ви разкажа. Да почна от началото, или от средата, или пък от края. Затова реших да представя нашия герой в най-типичната му светлина. А тя е зелена и не идва от Слънцето, а от центъра на Вселената (не, не е Перник) - S класата на попфолка, клуб Ориент 33. Уточнявам за невежите, метълите, хората, живеещи извън София (т.е. селяните) и хората с въобще някакво достойнство и самоуважение: Ориент 33 е най-якото място на света. Ако не сте ходили там, отидете. Не, това не е реклама, не работя там (жалко за това наистина). Едва ли съществува творец на този свят, който да може да опише с думи какво представлява това съоръжение. Ако наречем Ориент-а произведение на архитектурния и инженерния гений само бихме обидили създателите на това божествено място. Олимп на земята, където богинята Афродита дава наздравица с чаша амброзия на Буда, е най-близкото възможно описание на това място. Само боговете могат да сътворят подобно нещо - дискотека и студентски стол в една сграда. Не мога да се сетя за по-гениална комбинация, дори бира с пържен картоф не върви толкова много, колкото стол за хранене и чалготека. Самата дискотека представлява крайно малко помещение, което съдържа въздух и места за сядане за максимум 80-100 човека. Но въздухът не е важен за поклонниците на етанола и турбо поп-фолка така че всеки понеделник в тази крайно неприятна дестинация се събираха поне 559 човека и то все от висшите класи на обществото - футболисти на ЦСКА, чалгари, псевдомутри, ретрочалгари, цигани-продавачи на рози, турбочалгари, бедни студенти и всякакви болни мозъци. Така единственият начин да се танцува (каквото по принцип е предназначението на една дискотека, въпреки че дансинга на настоящата има размери 3 на 3 м - неслучайно заведението се казва Ориент 33) е да си вдигнеш ръцете нагоре и да щракаш с пръсти. Ако имате богата обща култура или поне разбирате малко от биология ще се досетите, че в момента в който (поне) 559 човека вдигнат ръцете си нагоре се получава невероятна комбинация от човешки и нечовешки миризми, включваща евтини имитации на маркови парфюми, пот, кир, крави и чеснов сос от Манджа стрийт. 

След такова описание няма как да не признаете, че Ориент 33 е идеалното място да срещнеш любовта на живота си. В един такъв понеделник можете винаги да видите нашият герой. Да, той е там, седи на някоя маса заедно с батенцата и всички естествено гледат лошо докато пушат маркови пури за 10 лв от Фантастико и пият от бутилка с етикет Феймъс граус без дозатор и с неизвестен произход и химичен състав. Ако все пак не намерите Мишо там, то значи той е пред 33 и гледа поредния бой между назобани пияни бачета. Все пак в днешни времена трудно се намира безплатен сеир, а Студентски град е едно от малкото места, които все още го предлагат. Въпреки че шоуто не е баш безплатно, защото в замяна на гледане на сеир често можете да заплатите с живота си, здравето си или най-малкото няколко зъба от устната ви кухина. Е, скъпи читатели (ако има такива де), следващият път когато отидете в 33 (а вие ще отидете, повярвайте ми, никой не може да избяга от съдбата си, а тя неизменно е свързана с това прекрасно място), се оглеждайте за Мишо, as known as Майкъл. Ще го разпознаете лесно - мускулест левент на среден ръст с модерна прическа (не казвам каква е тя, защото модата се променя, а заедно с нея и прическата на Мишо), облечен с дънки Енерджи, лъскави патъци и риза Келвин Клайн, купена от Витошка за 500 лв (същата, каквато можете да намерите в САЩ на някоя разпродажба за 20 долара и най-важното - няма да е шита в Турция). Ако не намерите Мишо, то значи сте отишли прекалено късно. Той вече си е заминал от стола-дискотека заедно с  някоя турбо-мега-поп-фолк фенка, зажадняла за мъжки ласки или просто с ниско самочувствие...

To be continued... very soon :)